— Да, страхувам се, че е така.
— Жалко. Много ми се искаше да го задържа. Забележителен документ!
Той се изправи и изпрати Милер до входната врата.
— Желая ви успех. И ме дръжте в течение.
Докато вечеряше в „Къщата на златния дракон“ — заведение, което функционира първоначално като бирария, а после като ресторант от 1566 година без нито един почивен ден, Милер внимателно обмисляше съвета на Визентал. Не вярваше особено, че в Германия и Австрия има повече от шепа оцелели след ужасите на Рига лагеристи, нито пък че някой от тях ще бъде в състояние да му посочи следите на Рошман след 1955 година. Но това беше последната му надежда.
На следващата сутрин подгони ягуара обратно към Мюнхен.
10.
Рано сутринта на 8 януари Милер влезе в чертите на Мюнхен, спря да си купи карта в едно от предградията и по нея намери Райхенбах Щрасе 27. Паркира колата и вдигна поглед към Еврейския център. Беше пететажен блок с гола фасада, която до първия етаж беше покрита с неодялани каменни блокове. Нагоре продължаваше сива мазилка. Последният етаж и таванските помещения бяха осеяни с мансардни прозорчета, надничащи като любопитни очи сред червените керемиди на покрива. Входът с остъклена врата беше разположен далеч вляво.
На партера се намираше единственият в Мюнхен еврейски ресторант, а над него бяха разположени стаичките на сиропиталището. На третия етаж бяха архивата и канцелариите на администрацията, а най-горните два представляваха пансион за гости. Там спяха близките и роднините на старците, дошли на посещение в сиропиталището. В двора отзад имаше малка синагога.
На 15 февруари 1970 година тази сграда беше напълно унищожена от снопчета запалителни бомби, хвърлени върху покрива й. Седем души загинаха, задушени от гъстия дим. По стените на синагогата бяха изписани множество пречупени кръстове.
Милер се изкачи на третия етаж и се отправи към гишето на рецепцията. Докато чакаше, хвърли един поглед около себе си. Край стените се издигаха високи рафтове с книги, всичките нови, тъй като старата библиотека беше подпалена от нацистите. Между рафтовете надничаха образите на хора, ръководили еврейската общност от стотици години насам. Равини и проповедници гледаха строго над буйните си бради. Заприличаха му на пророците, които бяха нарисувани в някогашните му учебници по теология.
На специалната ракла имаше множество немски и израелски вестници. „Последните вероятно ги карат със самолет направо от Тел Авив“, помисли си Милер. Нисък тъмнокос мъж се беше задълбочил в един от тях.
— С какво мога да ви помогна?
Милер се извърна и видя, че на стола зад гишето беше седнала черноока жена на средна възраст, която нервно отмяташе един непокорен кичур коса.
Репортерът побърза да изложи молбата си — каза, че търси една жена на име Оли Адлер, която след войната вероятно се е върнала в Мюнхен.
— Откъде? — попита жената.
— От Магдебург. Преди това е била в Щутхоф, а още по-рано — в Рига.
— Господи, Рига! — въздъхна жената. — Май нямаме нито един регистриран от Рига. Всички, които са били там, са изчезнали, знаете… Но все пак ще погледна.
Жената стана и влезе в стаичката отзад. Милер виждаше само ръцете й, които методично прехвърляха картоните на някаква картотека. След няколко минути се върна.
— Съжалявам, нямаме регистрирана такава жена. Тази фамилия често се среща, но въпреки това нямаме нито една Адлер.
— Ясно — кимна Милер. — Извинете за безпокойството.
— Опитайте в Службата за международно издирване — каза жената. — Там се занимават само с това и разполагат със списъци на такива хора от цяла Германия. А ние водим на отчет само онези, които са родени в Мюнхен и са се завърнали тук.
— Къде се намира тази служба?
— В Аролсен-ин-Валдек — градче в Долна Саксония, малко преди Хановер. Действат под егидата на Червения кръст.
Милер се замисли за момент.
— А дали в Мюнхен е възможно да живее някой, който е преживял лагерите на Рига? — попита той. — Аз се опитвам да открия някогашния комендант на тези лагери.
В помещението се възцари тишина. Милер усети, че човекът зад него вдига глава от вестника си и го гледа. Лицето на жената придоби унило изражение.
— Възможно е някой от тях действително да живее тук — съгласи се тя. — Преди войната в Мюнхен са живели двайсет и пет хиляди евреи и само една десета са се върнали обратно. Сега вече сме над пет хиляди, но половината са деца, родени след 1945 година. Бих могла да потърся някой, който е бил в Рига. Но за тази цел ще се наложи да прехвърля целия списък на оцелелите. Срещу всяко име сме отбелязали лагера, от който идва. Бихте ли наминали утре пак?