Милер се замисли. Питаше се дали вече не е време да се откаже и да се прибере у дома. Преследването започваше да губи смисъла си.
— Добре — кимна накрая той. — Утре ще дойда пак. Благодаря.
На тротоара спря за момент и бръкна в джоба си за ключовете на колата.
— Извинете ме — прозвуча зад него мъжки глас. Милер се извърна и видя, че той е на човека, който четеше еврейския вестник горе в приемната.
— Доколкото разбрах, вие се интересувате от събитията в Рига — каза той. — По-точно от коменданта на тамошните лагери, нали? Да не би да става въпрос за капитан Рошман?
— Точно така — отвърна Милер. — Защо питате?
— Защото аз бях в Рига — отвърна човекът. — И познавах Рошман. Може би ще мога да ви помогна.
Човекът беше нисък, но жилав и здрав, преминал четиридесетте, с ясни кафяви очи. Нещо във фигурата му напомняше измокрен врабец.
— Казвам се Мордесай — представи се той. — Но всички ме наричат Моти. Искате ли да изпием по едно кафе и да поговорим?
Влязоха в отсрещното кафене. Благодарение на живите и естествени обноски на своя събеседник Милер се отпусна и му разказа цялата си одисея — започна със случката в Алтона и свърши с пристигането си в Еврейския център на Мюнхен. Човекът слушаше, без да го прекъсва, и от време на време кимаше.
— Хм, истинско околосветско пътешествие — каза накрая той. — Но защо вие, един германец, сте се заловили толкова настоятелно да търсите Рошман?
— Има ли значение? Непрекъснато ми задават този въпрос и вече ми дойде до гуша! Какво толкова странно има, че един германец е възмутен от това, което сънародниците му са вършили преди години?
— Нищо — сви рамене Моти. — Просто е странно, че проявявате такова упорство. Нека сега се върнем на второто изчезване на Рошман през 1955 година. Наистина ли мислите, че ОДЕССА го е снабдила с нов паспорт?
— Така ми казаха — отвърна Милер. — Казаха ми още, че единственият начин да се стигне до фалшификатора на паспорти, е да се проникне в самата ОДЕССА.
Известно време Моти наблюдаваше мълчаливо младия германец насреща си.
— В кой хотел сте отседнали? — попита го накрая той.
Милер обясни, че все още не е отседнал никъде, но знае един хотел, в който беше отсядал преди години. Моти го помоли да използва телефона на кафенето и да си запази стая в този хотел. Когато младежът се върна на масата, Моти го нямаше. Под чашата от кафе беше пъхната една бележка. „Довечера в осем бъдете във фоайето на хотела, независимо дали сте получили стая, или не“, пишеше на нея.
Милер плати и излезе.
Същия следобед Верволф се беше усамотил в адвокатската си кантора и препрочиташе доклада на колегата си от Бон — същия, който седмица по-рано се беше представил на Милер като доктор Шмид.
Този доклад седеше в сейфа му вече пет дни, но вродената предпазливост караше Верволф да се въздържа от прибързани действия.
На практика онова, което му беше казал генерал Глюкс в края на ноември миналата година, му връзваше ръцете и той вече можеше да вземе едно-единствено решение. Но и той, като повечето бюрократи, го протакаше. „Перманентно разрешение“, гласеше заповедта на генерала и той чудесно знаеше какво означава това. А и фразеологията на „доктор Шмид“ не му оставяше много място за маневриране:
„Упорит младеж, твърдоглав и непреклонен, очевидно надарен с голяма доза инат. Кипи от истинска, вероятно на лична основа, омраза съм въпросния «камерад» — Едуард Рошман. Едва ли би се вслушал в разумни доводи, дори ако се намира в опасност…“
Верволф прочете още веднъж заключението на „доктора“ и въздъхна. После вдигна слушалката и помоли Хилда да му даде външна линия — номерът, който набра, беше в Дюселдорф.
След няколко позвънявания отсреща вдигнаха слушалката.
— Да — произнесе мъжки глас.
— Имам съобщение за хер Макензен — каза Верволф.
— Кой го търси? — попита гласът.
Вместо отговор Верволф издиктува първата част от личния си код за идентификация и на свой ред зададе въпрос:
— Кой е бил по-велик от Фридрих Велики?
— Барбароса — отвърна гласът и след кратка пауза добави: — Макензен на телефона.
— Тук Верволф — представи се шефът на ОДЕССА. — Страхувам се, че вашата почивка е към своя край. Трябва да се свърши една работа. Утре вечер ви искам тук.
— В колко?
— В десет. Представете се на секретарката ми като Келер. Под това име ще ви запиша за среща.
Верволф затвори телефона и отново въздъхна.
В Дюселдорф човекът, наречен Макензен, постави слушалката върху вилката и се отправи към банята да вземе един душ и да се избръсне. Той беше едър и силен мъж, някогашен сержант от елитната есесовска дивизия „Дас Райх“. Изкуството да убива беше усвоил през 1944 година, когато му се наложи лично да обеси десетки френски заложници в Тулон и Лимож.