— Мотиви? — попита Макензен.
Верволф направи озадачена гримаса и преди да отговори, бавно изтръска пепелта на пурата си.
— Не можем да разберем какви са мотивите му, но той съвсем очевидно ги има — промърмори той. — Миналото на човека, когото търси, несъмнено би възбудило известна омраза у евреите и техните приятели. Някога е бил комендант на гето в Остланд. Знаете, че известни среди, главно в чужбина, отказват да приемат обясненията ни за това, което е ставало там. Но странното в случая е, че този репортер не е нито евреин, нито чужденец, нито някой известен демократ с леви убеждения, нито пък някой от добре известните ни „каубои на съвестта“, които при всички случаи рядко правят нещо повече от това да пискат и ръмжат…
А този е от друго тесто. Млад германец, чист ариец, син на геройски загинал фронтовак. Нищо в миналото му не може да обясни защо изпитва такава дълбока омраза към нас, защо с всички средства се е заел да преследва един камерад въпреки недвусмисленото предупреждение, което му отправихме. Това ме кара да издам заповедта за неговото ликвидиране с известно чувство на съжаление. Но той ме лиши от правото на избор и аз съм принуден да издам тази заповед!
— Това означава, че той трябва да бъде убит, така ли? — попита Маки Ножа.
— Точно така — потвърди Верволф.
— Местонахождение?
— Неизвестно.
Верволф разгърна двата гъсто изписани на машина листа хартия върху бюрото си и ги побутна към своя събеседник.
— Това е човекът. Петер Милер, репортер. За последен път е засечен в хотел „Дрезден“ на Бад Годесберг, но положително вече не е там. Въпреки това ви препоръчвам да започнете с проверка в хотела. Друго вероятно място е жилището му в Хамбург, където живее със своята приятелка. Можете да се представите за човек на някое от големите списания, защото той често работи с тях. Така момичето положително ще приеме да разговаряте и вероятно ще ви съобщи къде се намира Милер, стига да знае това, разбира се. Колата му е доста забележителна… Всички останали подробности са описани тук.
— Ще имам нужда от пари — каза Макензен.
Предвидил това, Верволф извади пачка с 10 000 марки и я плъзна по повърхността на бюрото.
— Вашите заповеди? — попита убиецът, докато се изправяше на крака.
— Да се открие и ликвидира!
Пет дни след смъртта на Ролф Гюнтер Колб в Бременската общинска болница Леон научи за нея. Това стана на 13 януари. В препоръчаното писмо на неговия представител в Северна Германия беше сложена и шофьорската книжка на починалия.
Леон се зае да търси номера и званието на Колб в личния списък с имената на есесовски престъпници, след това се прехвърли на официално публикувания от федералните власти именник. Уверил се, че това лице не фигурира в нито един от тези документи, той взе своето решение.
Позвъни на Моти, който дежуреше на работното си място в телефонната палата, и онзи обеща да мине веднага след като свърши смяната му.
Леон постави пред него шофьорската книжка на Колб и мълчаливо зачака.
— Май това е човекът, който ни трябва — промълви след известно време той. — Произведен в чин сержант непосредствено преди края на войната, само на деветнайсетгодишна възраст. Трябва да са изпитвали огромни затруднения при подбора на кадрите си. Но лицето му е коренно различно от това на Милер, дори и да прибегнем до дегизировка — метод, който аз лично не одобрявам. Твърде лесно се открива при едно по-внимателно наблюдение.
— Но ръстът и телосложението съвпадат — добави след нова пауза той. — Което означава, че ще ни бъде необходима просто нова снимка. Ще ни трябва и копие от печата на Бременската пътна полиция, който трябва да бъде положен върху снимката. Ти ще се погрижиш за това.
Моти излезе, а Леон вдигна телефона и набра номер в Бремен, за да даде съответните указания.
— Дотук не е зле — похвали Алфред Остер своя ученик. — Сега минаваме на песните. Чували ли сте за „Хорст Весел“?
— Разбира се — отвърна Милер. — Това е химнът на нацистите.
Остер започна да си тананика първите тактове на мелодията.
— Да, да, позната ми е — кимна Милер. — Но не зная думите.
— Хубаво — усмихна се Остер. — Трябва да ви науча на около дузина песни, просто за всеки случай. Тази е основната и сигурно ще ви се наложи да я попеете в компания с „камерадите“. А ако не знаете думите, значи сте си подписали смъртната присъда. Започваме, карайте след мен…