Денят беше 18 януари.
Седнал пред чаша коктейл в бара на мюнхенския хотел „Швайцерхоф“, Макензен продължаваше да мисли за своя нов обект — репортера Петер Милер, чието лице и лични качества отдавна вече помнеше наизуст. По природа прецизен човек, той си направи труда дори да се свърже с главното представителство на фирмата „Ягуар“ във Федералната република и оттам му изпратиха няколко рекламни брошури на модела „ХК-150“ — спортен. Вече имаше съвсем ясна представа какво трябва да търси. Безпокоеше го само едно — все още не можеше да открие това, което търсеше.
Следата в Бад Годесберг бързо го отведе до международното летище на Кьолн. Там научи, че Милер е отлетял за Лондон навръх Нова година, а тридесет и шест часа по-късно се е върнал обратно в Германия. После изчезва без следа заедно с колата си.
Следвайки предварителния си план, Макензен замина за Хамбург, където се срещна и разговаря с приятната и жизнерадостна приятелка на Милер. За съжаление и от нея не можа да получи кой знае каква информация — показа му само едно кратко писмо, в което Петер съобщаваше, че за известно време ще се забави в Мюнхен.
В продължение на цяла седмица Макензен напразно обикаляше из мюнхенските улици. Провери всички хотели, всички обществени и частни паркинги, отби се в безброй сервизи и бензиностанции. Нищо. Човекът, когото търсеше, беше потънал вдън земя заедно със своя ягуар.
Макензен допи останалото в чашата питие, слезе от столчето и тръгна към телефонните кабини. Колкото и да му беше неприятно, трябваше да докладва на Верволф за хода на своите безуспешни до този момент разследвания. Разбира се, не можеше да предположи, че в този момент се намира само на километър и нещо от черния ягуар със златни ивици, скрит на сигурно място зад високите стени на къщата, в която се намираше малкият антикварен магазин на Леон и от която неговият собственик управляваше също малката, но отлично организирана група фанатици.
Един мъж бавно влезе в регистратурата на Бременската общинска болница. Беше облечен в снежнобяла престилка, а провисналият от врата му стетоскоп беше отличителен белег за всеки новопостъпил в болницата лекар.
— Искам да получа епикризата на пациента Ролф Гюнтер Колб — обърна се към служителката той.
Жената не познаваше този лекар, но това не й направи никакво впечатление. Напоследък в болницата бяха постъпили десетки новоназначени специалисти. Пръстите й пробягаха по индекса на картотеката, откриха необходимото име и измъкнаха съответната папка. В този момент иззвъня телефонът. Служителката подаде папката на лекаря и вдигна слушалката.
Непознатият лекар седна зад масата в дъното на помещението и разгърна първата страница. Вътре нямаше кой знае какво — пишеше, че Колб припаднал на улицата и бил докаран с линейка на „Бърза помощ“. След прегледа била поставена диагнозата — рак в стомаха в много напреднала фаза. Било взето решение да не се прибягва до операция, а да се приложи медикаментозно лечение въпреки нулевите шансове на пациента. В последната фаза на болестта са били администрирани единствено болкоуспокоителни препарати.
Най-отгоре на папката беше прикрепено листче, на което пишеше:
„Пациентът починал на 8 януари през нощта. Причина за смъртта — карцином на дебелото черво в напреднал стадий. Близки и роднини — неизвестни. Трупът е откаран в общинската морга на 10 януари.“
Отдолу стоеше подписът на дежурния лекар.
Човекът с бялата престилка извади листа от папката и постави на негово място друг подобен документ, но с доста по-различно съдържание:
„Въпреки тежкото състояние на болния при постъпването карциномът реагира на медикаментозна атака и пациентът показа явни признаци на подобрение. Това позволи неговото транспортиране. На 16 януари хер Колб пожела да бъде преместен в клиниката «Аркадия» край Делменхорст и това беше осъществено с една от болничните линейки.“
Подписът под този текст трудно можеше да бъде разчетен.
Лекарят върна папката на служителката в регистратурата, благодари й с усмивка и излезе. Това стана на 22 януари.
Три дни по-късно Леон получи информацията, с която трябваше да запълни и последните квадратчета на съставената с толкова труд главоблъсканица. От едно туристическо бюро в Северна Германия му съобщаваха, че току-що се е получило потвърждение на заявката за два билета за кораба, който тръгваше на ваканционна обиколка из Карибско море в неделя, на 16 февруари. Пътуването започваше от Бремерхафен и щеше да трае четири седмици, а заявката беше на името на някакъв собственик на фурна от същия град. Но Леон знаеше, че по време на войната този пекар е бил полковник в СС, а след нея — един от най-активните членове на ОДЕССА. Повика Моти и му нареди да купи наръчник по хлебопроизводство.