Верволф беше озадачен. В продължение на три седмици хората му в най-големите германски градове безуспешно търсеха човека на име Милер, който притежава черен ягуар, спортен модел. Гаражът и апартаментът на този човек в Хамбург бяха поставени под постоянно наблюдение, посетиха и майка му в Осдорф. Нищо. На няколко пъти хората му звъняха на момичето с име Зиги и се представяха за служители на едно известно илюстровано списание. Казваха, че издателят му търси Милер, за да му възложи изключително интересна задача. Но и момичето не знаеше нищо за своя приятел.
Бяха направени съответните проучвания и в банката, в която Милер държеше парите си. Там се установи, че от ноември насам на името на този човек не са инкасирани никакви чекове. Междувременно наближаваше краят на месеца и Верволф се принуди да проведе дълго отлаган телефонен разговор, колкото и неприятно да му беше това. С чувство на зле прикрито притеснение той посегна към слушалката.
Половин час по-късно един човек постави слушалката върху вилката на своя телефон, инсталиран далеч в планината, и тихо, но яростно започна да ругае. Беше петък вечерта и току-що беше пристигнал в своята удобна планинска вила, за да прекара на спокойствие седмичната си почивка. Но току-що приключилият телефонен разговор провали всичко.
Той отиде до прозореца на елегантно обзаведения си кабинет и се загледа навън. Светлината на лампата очертаваше ярък квадрат върху дебелия девствен сняг на моравата. Далеч зад нея смътно се очертаваха силуетите на високи борове.
Винаги беше мечтал да живее по този начин — в удобна и красива къща сред частно имение в планината. Беше виждал такива къщи още като момче — когато по Коледа обикаляха вилите на богаташите в околностите на Грац. Сега тази мечта се беше превърнала в действителност и мисълта за това стопляше сърцето му.
Къщата в планината беше далеч по-хубава от жилището на работника в пивоварната; по-добра от онази в Рига, която беше обитавал в продължение на цели четири години; по-добра от мебелираната стая в Буенос Айрес; по-добра от хотелската стая в Кайро. Тази къща беше истинска мечта.
Беше дълбоко разтревожен от току-що приключилия телефонен разговор. Човекът от другата страна на жицата се интересуваше дали е спокойно около имението му, дали някой не виси пред фабриката му и не задава неудобни въпроси около неговата самоличност. Нямаше нищо такова, но той продължаваше да е неспокоен. Кой, по дяволите, е този Милер? Уверенията по телефона, че за него ще се погрижат на всяка цена, не можеха да разсеят чувството за опасност. Събеседникът му от другата страна на линията и хората край него явно допускаха, че този репортер представлява реална заплаха, тъй като на другия ден тук щеше да пристигне специален човек за охрана. Той трябваше да се представя за негов личен шофьор и до второ нареждане нямаше да се отделя от шефа си нито крачка.
Дръпна завесите и зимната панорама изчезна. През тапицираната врата на кабинета не проникваше никакъв шум от останалата част на къщата. Единственият звук в кабинета идваше от пращенето на пресните борови трупчета в камината, чиито пламъци хвърляха весели отблясъци по стените през солидната решетка от ковано желязо, украсена с тежки гроздове — една от малкото вещи на предишния собственик, които беше решил да запази след купуването на имота.
Жена му почука и надникна през вратата.
— Вечерята е готова — съобщи тя.
— Идвам, скъпа — отвърна Едуард Рошман.
На следващата сутрин, в събота, Остер и Милер посрещаха гости от Мюнхен. В колата бяха седнали Леон и Моти, а до шофьора се возеше един непознат с черна чанта.
Когато влязоха в гостната, Леон се обърна към него и каза:
— Ти иди горе, в банята, и монтирай оборудването си.
Човекът кимна и излезе. Шофьорът беше останал в колата.
Леон подаде на Милер шофьорска книжка без снимка.
— Ето ви новата самоличност — каза той. — Ролф Гюнтер Колб, роден на осемнайсети юни 1925 година. В края на войната сте били деветнайсетгодишен, а сега сте на трийсет и осем. Роден сте в Бремен, там сте отраснали. През 1935 година, на десетгодишна възраст, ставате член на „Хитлерюгенд“, а през 1944-та — на осемнайсет — и член на СС. Родителите ви са убити при една от бомбардировките на бременското пристанище през 1944 година.