Две години по-късно, наддал с няколко килограма, но все така гладен като плъх и все така недоверчив и подозрителен, той се озова на борда на кораб с името „Президент Варфилд“. След неколкодневно пътуване стъпи на брега на една страна, която се намираше на хиляди километри от Карлсруе и лагера Дахау, но която се превърна в негова втора родина.
През следващите години той възмъжа и се цивилизова, научи много неща за живота. Междувременно се ожени и съпругата му го дари с две прекрасни деца. Постъпи на работа в армията. Изминалите години не можаха да премахнат само едно — онова всепоглъщащо чувство на омраза, което питаеше към същата тази страна, за която се беше отправил през този пролетен ден. Беше приел да замине, да преглътне чувствата си и да свърши това, което бе вършил вече на два пъти през изтеклите десет години, да надене маската на приятен бонвиван, която му беше жизненонеобходима, за да изпълни успешно ролята на истински германец.
Всичко останало беше грижа на Службата — паспортът във вътрешния джоб на сакото му, писмата, картите и всички останали документи, необходими за един западноевропеец, бельото, обувките, костюмите и личните вещи на един типичен търговски пътник от текстилния бранш.
Докато самолетът бавно потъваше в надвисналите над Европа тежки и студени облаци, той още веднъж си припомни задачите, които няколко денонощия му разяснява един спокоен на външен вид мъж, облечен в униформата на полковник. Срещата им се състоя в онзи отдалечен израелски кибуц, който стана известен на света не толкова с плодородието си, колкото с отличните агенти, които подготвяше за нуждите на израелското разузнаване. Задачата му беше да следи млад германец — по-млад от него с четири години, който си беше поставил за цел да постигне успех в едно изключително опасно начинание, отнело живота на няколко души преди него — да проникне в редовете на ОДЕССА. Трябваше да наблюдава отблизо този младеж, да прави реална преценка на успехите и неуспехите му, да регистрира всички, с които той се среща, да проверява достоверността на направените от него разкрития, да знае дали германецът ще бъде в състояние да открие самоличността на новия резидент на ОДЕССА във Федералната република — човека, който се занимава с вербуване и прехвърляне на германски учени в Египет. Едновременно с това му беше заповядано при никакви обстоятелства да не се разкрива, да не проявява каквато и да било самоинициатива. А накрая трябваше да представи доклад, в който да бъдат резюмирани всички разкрития на младия германец до момента на залавянето му — нещо неизбежно според преценката на израелското разузнаване. Той трябваше да направи това и щеше да го направи, макар с открита неохота. Но личните чувства на агента винаги са били без значение, а за щастие никой не настояваше той да харесва ролята си на германец. Никой не го караше да изпитва удоволствие от контактите си с тях, от езика им, от шегите и усмивките им. Ако бяха поискали нещо от него, той положително би отказал да изпълни поставената задача. Защото ги мразеше всичките — включително онзи млад репортер, когото трябваше да следи. И беше сигурен, че чувствата, които изпитваше към този народ, не могат да бъдат променени от нищо.
На другия ден Леон посети за последен път Остер и Милер. С него дойдоха Моти и младеж със здрав загар на лицето, който не продума нито дума през цялото време на срещата. Представиха го като Йозеф и според Милер той едва ли имаше повече от тридесет години.
— Колата ви вече е тук — информира го Моти. — Оставих я на обществен паркинг близо до пазара. — Подхвърли ключовете на Милер и добави: — Не ходете с нея, когато отивате на среща с някой от ОДЕССА. Първо, защото твърде много бие на очи, и, второ, защото сега сте един обикновен работник във фурна, който се укрива заради миналото си на есесовец, служил като охрана в голям концлагер. Такъв човек не може да има ягуар. Пътувайте с влак.
Милер кимна в знак на съгласие, макар вътрешно да му беше мъчно, че се разделя с любимата кола.
— Отлично. Ето ви шофьорската книжка с нова снимка. Ако стане въпрос за кола, кажете, че имате фолксваген. Зарязали сте го в Бремен, защото се страхувате, че полицията може да ви открие по регистрацията му.
Милер внимателно огледа документа. На снимката беше с къса коса и нямаше мустаци. Наличието на мустаци сега лесно се обясняваше като задължителна предпазна мярка.
— Човекът, който, без да знае, е станал ваш гарант, днес сутринта е отплавал на морско пътешествие от Бремерхафен. Той именно е собственик на фурната, в която сте работили, бивш полковник от СС. Името му е Йоаким Еберхарт. Ето ви едно писмо от него. Ще го предадете на човека, с когото предстои да се срещнете. Хартията е взета от неговата канцелария, а подписът е безупречен фалшификат. Вътре пише, че сте добър есесовец, на когото може да се разчита. Намирате се в трудно положение и имате нужда от нови документи за самоличност.