Младият репортер закрачи по пътечката, а Остер се върна при пламтящата си камина, тихо мърморейки:
— Това си остава най-щурата идея, която някога съм чувал…
След като измина около километър и половина пеша, Милер заобиколи един обществен паркинг и се насочи към гарата. Сградата в типично баварски стил със стръмен покрив и широка надвиснала стряха беше напълно пуста. Купи от касата един билет втора класа до Нюрнберг и тръгна към перона, над който свиреше студеният зимен вятър.
— Страхувам се, че доста трябва да почакате, господине — предупреди го касиерката. — Тази вечер влакът за Нюрнберг има закъснение.
Милер се изненада. Разписанието винаги е било въпрос на чест за германските железници.
— Какво се е случило? — попита той.
Касиерката кимна по посока на заснежената долина, зад която стърчаха белите планински върхове.
— Линията е затрупана. Току-що разбрахме, че снегоринът ни е получил повреда, и пратихме ремонтна бригада.
Годините репортерска работа бяха изградили у Милер чувство на дълбоко отвращение от всякакви чакални и приемни. Беше висял прекалено дълго в подобни места — често уморен, гладен и премръзнал. Отиде в бюфета на малката гара и си поръча кафе. Отпи една глътка и погледна току-що купения билет. Вече го бяха перфорирали. След това се замисли за ягуара си, паркиран някъде горе, отвъд хълма.
Колата положително щеше и до днес да си е някъде из Мюнхен, ако я беше паркирал малко по-далеч от адреса, с който разполагаше… Същото важеше и за Нюрнберг. Би могъл да я скрие в някой гараж, докато си свърши работата. А никак нямаше да е лошо да разполага със средства за бързо изчезване, ако това му бъде наложено от обстоятелствата. Нямаше никаква причина да се опасява, че някой в Бавария се интересува от него или от колата му…
Спомни си предупреждението на Моти да се държи по-далеч от ягуара, тъй като прекалено бие на очи, но след това в съзнанието му изплува и последният съвет на Остер — изчезвай при първи признак на опасност! Без съмнение използването на колата беше рисковано, но не по-малко рисковано беше и придвижването му пеш. Помисли още пет минути, после заряза кафето, излезе от гаровата постройка и пое нагоре по хълма. Десет минути по-късно вече напускаше града зад волана на ягуара.
Пътуването до Нюрнберг беше кратко. Запази си стая в малък хотел, близо до гарата, паркира колата на една малка уличка на две преки от него и мина пешком под Кралската арка на Средновековната крепост, приютила в пазвата си градчето, което беше дало живот на такъв гений като Албрехт Дюрер.
Вече беше тъмно, но уличните лампи и яркоосветените прозорци на красивите къщички хвърляха достатъчно светлина върху стръмните стрехи и красиво изографисаните стени на старинното градче. Човек лесно можеше да си представи, че изведнъж се е озовал обратно в средновековието — тогава, когато Нюрнберг е бил под управлението на франконските крале и един от най-богатите търговски центрове на обособените германски държавици. По-трудно беше да си представи друго — че всяка тухла и камък тук са иззидани наново след 1945 година по запазените оригинални градостроителни планове. Масираните бомбардировки на Съюзническата авиация през 1943 година бяха сравнили със земята дървените къщички и павираните улички на древния град.
На две преки от Централния пазарен площад откри адреса, който му трябваше. Къщата се гушеше непосредствено под двойния островръх купол на катедралата „Свети Зебалд“, а името върху табелката на вратата съвпадаше с името върху плика с фалшифицираното писмо на бившия есесовски полковник от Бремен. Самият Милер никога не беше виждал този полковник и по тази причина страшно много му се искаше той да бъде непознат и за собственика на този дом.
Върна се на пазарния площад и се огледа за ресторант. След като отмина две-три типично франконски кръчми, той видя, че над малка закусвалня за кренвирши, покрита с яркочервени керемиди и сгушена в ъгъла на големия площад, се вие подканяща струйка дим. Заведението беше изключително приятно със своята малка тераса, чиито саксии от червена теракота внимателно бяха почистени от снега.
Влезе вътре и за миг се замая от топлината и доброто настроение на посетителите. Почти всички дървени маси бяха заети, но за негов късмет в ъгъла се надигна една двойка, която, минавайки край него на път за изхода, усмихнато му пожела добър апетит. Милер си поръча специалитета на заведението — малки, но изключително вкусни нюрнбергски кренвирши с много подправки, които тук предлагаха по дузина в една порция. Започна да ги унищожава, преглъщайки ги с помощта на бутилка отлично местно вино.