След като се нахрани, поръча кафе и доволно се облегна назад. Докато отпиваше от чашата и пушеше една от вонящите си цигари, той се заслуша в песента на компанията от насрещния ъгъл. Беше типична франконска пиянска песен, която изискваше хорово подвикване във фалцет при всеки куплет. Хванали се за ръце, изпълнителите й унесено се поклащаха в такт. В огромната камина приятно попукваха сухи пънове.
Дълго време мисълта му беше заета от един-единствен въпрос — защо рискува живота си да преследва човек, който е вършил своите престъпления преди цели двадесет години? Беше на косъм от мисълта да зареже всичко, да обръсне мустаците, да си пусне косата по обичайния начин и да се върне у дома в Хамбург, където Зиги затопля удобното му легло. Изправилият се пред масата му келнер наведе глава и постави сметката до чашата му с кафе, произнасяйки едно жизнерадостно: „Бите шьон.“
Милер бръкна за портфейла си и пръстите му докоснаха ръбовете на някаква фотография. Извади я и известно време мълчаливо я разглежда. Над яката с черни петлици и сребърни светкавици го гледаха воднисти и леко кръвясали очи, а устата с тънки и едва очертаващи се устни приличаше на капан за плъхове. „Мръсник такъв“, промърмори Милер и постави ръба на снимката над пламъка на свещта на масата му. Когато изгоря напълно, той събра пепелта и я пусна в пепелника от кована мед. Нямаше нужда от нея — това лице се беше врязало в паметта му завинаги.
После плати вечерята си, закопча палтото си и се прибра в хотела.
Горе-долу по същото време Макензен се изправи пред треперещия от трудно сдържана ярост Верволф.
— Как е възможно да изчезне, по дяволите? — кресна шефът на ОДЕССА. — Не се е изпарил във въздуха! Притежава една от най-забележителните коли в Германия, която сигурно си личи поне от километър! Шест седмици го търсиш и идваш да ми кажеш, че го няма!
Макензен търпеливо изчака да отмине бурята, след което тихо промърмори:
— И въпреки всичко това е истината. Проверих жилището му в Хамбург, изпратих хора при майка му и приятелката му, направих справка при колегите му. Никой нищо не знае. Вероятно е минал в нелегалност веднага след завръщането си от Лондон.
— Трябва да го открием! — истерично викна Верволф. — В никакъв случай не трябва да му позволим да се доближи до нашия камерад! Това ще бъде огромно нещастие!
— Все ще се появи някъде — отвърна Макензен с убеждение в гласа. — Рано или късно ще му се наложи да изпълзи от скривалището си. И точно тогава ще го пипнем!
Верволф оцени търпението и логиката на професионалния ловец на хора и бавно кимна.
— Много добре. Тогава искам да си тук, на мое разположение. Вземи стая в някой хотел, защото трябва да си ми подръка всеки момент. Ще чакаме.
— Слушам! — изпъна се Макензен. — Ще ви позвъня да ви кажа кой е хотелът ми. Ще бъда там двайсет четири часа в денонощието.
С тези думи той пожела на шефа си лека нощ и излезе.
Малко преди девет на следващата сутрин Милер застана пред вратата на къщата и натисна безупречно излъскания звънец. Искаше да хване човека, преди да е тръгнал за работа. Отвори му прислужницата, която го покани в гостната и отиде да повика домакина.
Човекът, който се появи след десетина минути, беше на около петдесет и пет години, с кестенява коса и побелели сколуфи, елегантен и самоуверен. Обзавеждането на гостната също издаваше наличието на вкус и добри доходи.
Той хвърли бегъл поглед върху евтините работнически дрехи на своя посетител и спокойно попита:
— С какво мога да ви помогна?
Очевидно смутен от разкошната обстановка, посетителят нервно пристъпяше от крак на крак.
— Ами… Хер доктор… Наистина се надявам на вашата помощ — оплетено започна той.
— Хайде, хайде — каза човекът от ОДЕССА. — Сигурно знаете, че кантората ми е на две крачки оттук. Идете там и поискайте от секретарката ми да ви определи приемен час.
— Всъщност не точно професионална помощ ми трябва — премина Милер на акцента, който се използва от работниците в Хамбург и Бремен. Смущението му продължаваше да бъде очевидно, той млъкна и извади писмото от вътрешния джоб на сакото си.
— Донесох ви едно препоръчително писмо, хер доктор. Човекът, който го написа, ми даде вашия адрес…
Представителят на ОДЕССА пое плика, разпечата го и бързо прочете съдържанието му. После, видимо напрегнат, хвърли изпитателен поглед към Милер през полуспуснатите си клепачи.