— Да, господине, тъкмо щях да стигна до това… Оттогава насам тоя санитар не ми излиза от ума. В болницата научих името му. В лагера е бил член на една от погребалните команди — от онези, дето изгориха труповете на адмирал Канарис и останалите офицери, разстреляни за заговора им срещу Фюрера.
— Участвали сте в екзекуцията на Канарис, така ли? — смаяно го погледна адвокатът.
— Командвах наказателния взвод — сви рамене Милер. — Но те бяха предатели, нали? Те се опитаха да убият нашия Фюрер!
— Не ви обвинявам, скъпи приятелю — усмихна се на нервността му адвокатът. — Разбира се, че бяха предатели. Канарис дори е предавал поверителни сведения на Съюзниците. Всички тези свине от генерал надолу бяха мръсни предатели и нищо друго! Просто през ум не ми е минавало, че ще се запозная лично с човека, който ги е ликвидирал!
Милер колебливо се усмихна.
— Да, ама сега точно за това искат да ме спипат — рече той. — Едно е да премахваш евреи, а съвсем друго — хора от тоя сорт… Днеска всички викат, че Канарис и другите били едва ли не герои…
— Ако попаднете в ръцете на сегашните германски власти, действително ще си имате големи неприятности — кимна адвокатът. — Продължавайте, моля.
— Преместиха ме в клиниката и вече никога не видях онзи евреин. После, миналия петък, изведнъж ме потърсиха по телефона. Мислех, че е някой от фурната, но онзи насреща не си каза името. Каза само, че знае всичко за мен, защото някаква свиня информирала онези от Лудвигсбург кой съм аз и там издали заповед за арестуването ми. Не познавах този човек, но по гласа му си личеше, че знае какво приказва. Глас на началник, господине, ако разбирате какво искам да кажа…
Адвокатът разбиращо кимна.
— Вероятно е бил някой от нашите в бременската полиция. И какво направихте?
— Как какво? — учуди се Милер. — Изчезнах от клиниката, ама не се прибрах у дома, щото ония сигурно вече ме дебнеха там. Не посмях дори да си взема фолксвагенчето, което сигурно още си стои пред къщата. В петък през нощта не спах, а на следващата сутрин ми хрумна една работа. Отидох да видя шефа, хер Еберхарт, направо у дома му. Адреса му го имаше в указателя. Той се отнесе наистина много мило с мене. Каза, че на другата сутрин заминава на зимна ваканция по море с фрау Еберхарт, но ще се опита да ми помогне. После написа това писмо и ме прати при вас…
— Кое ви накара да си помислите, че хер Еберхарт може да ви помогне?
— А, да… Видите ли, аз не знаех какво е правил шефът по време на войната. Но във фурната винаги се беше отнасял много добре с мен. Преди две години, по време на празника на персонала, малко се понамокрихме, знаете… По едно време отивам до тоалетната, а там хер Еберхарт си мие ръцете. И пее… Пееше „Хорст Весел“, хер доктор… Запях и аз. Така си седяхме в тоалетната и си пеехме. Накрая той ме шляпна по рамото и рече: „На никого нито дума, Колб.“ После излезе. Преди да загазя, хич и не съм мислил за тая случка. Но тогава си рекох: „Може пък и той да е бил в СС като мене.“ И отидох да го моля за помощ.
— И той ви изпрати тук, така ли?
Милер кимна.
— Как се казваше онзи еврейски санитар?
— Хартщайн, господине.
— И в коя клиника ви изпратиха?
— Клиниката „Аркадия“ в Делменхорст — едно селце в околностите на Бремен.
Адвокатът отново кимна, записа си нещо в бележника върху бюрото си и стана.
— Чакайте тук — нареди той и отново излезе.
В кабинета си извади телефонния указател и потърси номерата на пекарница „Еберхарт“, Бременската общинска болница и клиниката „Аркадия“ в Делменхорст. Първо позвъни на Еберхарт.
— Страхувам се, че хер Еберхарт замина на почивка, господине — отговори безкрайно любезно секретарката. — Не, едва ли ще бъде възможно да влезете в контакт, тъй като той е на обичайното си зимно пътешествие по море заедно със своята съпруга. Ще се върне след един месец. Мога ли да ви помогна с нещо?
Адвокатът я увери, че не може, и прекъсна връзката. След това се свърза с общинската болница в Бремен и поиска регистратурата.
— Обаждам се от отдел „Социални осигуровки“, секция „Пенсии“ — гладко се представи той. — Интересува ме, имате ли при вас на работа един санитар на име Хартщайн?
Настъпи пауза, докато момичето отсреща правеше справка в списъка на личния състав.
— Да, имаме — каза накрая то. — Давид Хартщайн.
— Благодаря ви — каза адвокатът от Нюрнберг и постави слушалката. После отново набра същия номер и поиска да го свържат с болничната архива.
— Обажда се секретарят на фирмата за хлебопекарни услуги „Еберхарт“ — каза той. — Бих искал да науча нещо за състоянието на един наш колега, който беше хоспитализиран при вас с тумор в стомаха. Дали ще можете да ми помогнете? Казва се Ролф Гюнтер Колб.