Няколко минути по-късно момичето в архивата намери папката на Колб и разгърна последната й страница.
— Изписан е — каза в слушалката то. — Състоянието му се е подобрило до такава степен, че е станало възможно преместването му в санаториум.
— Отлично! — възкликна с фалшив ентусиазъм адвокатът. — Бях в зимен отпуск и все още не съм навлязъл в работата си. Бихте ли ми казали в кой санаториум се намира?
— „Аркадия“ в Делменхорст — отвърна момичето.
Адвокатът прекъсна връзката и набра номера на „Аркадия“. Момичето, което му отговори, прикри слушалката с ръка и се извърна към седналия наблизо лекар.
— Обаждат се за човека, когото ми споменахте — каза тя.
Докторът пое слушалката.
— На телефона доктор Браун, директор на клиниката. С какво мога да ви помогна?
Чуло името Браун, момичето хвърли един любопитен поглед на своя работодател, който спокойно изслуша идващия от Нюрнберг глас и отвърна:
— Съжалявам, но в петък сутринта хер Колб напусна клиниката по собствено желание. Това беше в разрез с правилата, разбира се, но нищо не можах да направя. Да, действително беше преместен при нас от Бременската общинска болница. Тумор в стомаха, доста напреднала фаза. — Послуша за момент, после добави: — Не, никак. Радвам се, че мога да ви помогна.
Докторът, чието име в действителност беше Родмайер, постави слушалката, после веднага я вдигна и набра един номер в Мюнхен.
— Някакъв тип току-що прояви интерес към Колб — съобщи той, без да си прави труд да се представя на човека отсреща. — Проверката е в ход.
В Нюрнберг адвокатът затвори телефона и се върна обратно в гостната.
— Е, Колб, дотук добре — каза той. — Очевидно наистина сте този, за когото се представяте.
Милер смаяно го изгледа.
— Все пак ще се наложи да ви задам още няколко въпроса — продължи домакинът. — Нали нямате нищо против?
— Не, господине — отвърна Милер с все същото учудено изражение на лицето.
— Отлично. Обрязан ли сте?
Известно време Милер го гледаше с тъп поглед, после сковано отвърна:
— Не съм, господине.
— Покажете! — кратко нареди адвокатът.
Милер не се помръдна от мястото си и гледаше със същия тъп поглед.
— Покажете, старши сержант! — остро викна адвокатът.
— На вашите заповеди! — подскочи Милер и чинно тракна токове.
В продължение на няколко дълги секунди ръцете му останаха прилепени към панталоните, после пръстите му бавно се раздвижиха и посегнаха към ципа. Адвокатът хвърли един поглед и му кимна с глава да се обуе.
— Е, поне съм сигурен, че не сте евреин — приятелски каза той.
Отпуснал се обратно на стола, Милер отново го зяпна със смаяно изражение на лицето.
— Не съм, разбира се! — ядосано прогърмя той.
Адвокатът се усмихна.
— Някои евреи правят опит да се представят като наши камеради — поясни той. — Не за дълго, разбира се. А сега искам да чуя цялата ви история, като ще ви задавам по някой въпрос. Просто за проверка, нали разбирате? Къде сте роден?
— В Бремен, хер доктор.
— Вярно, това е записано в есесовското ви досие, което току-що проверих. Членувахте ли в „Хитлерюгенд“?
— Да, хер доктор. Приеха ме през 1935 година, когато бях десетгодишен.
— Родителите ви бяха ли добри националсоциалисти?
— Да, хер доктор. И двамата.
— Какво стана с тях?
— Загинаха при голямата бомбардировка на Бремен.
— Кога ви предложиха да постъпите в СС?
— През пролетта на 1944 година, хер доктор. Бях на осемнайсет години.
— Къде преминахте подготовката си?
— В школата за подготовка на кадри в Дахау, хер доктор.
— Имате ли татуировка на кръвната група под дясната ръка?
— Не, хер доктор. Но тя се слага под лявата…
— Защо не сте татуиран?
— Трябваше да приключим с подготовката си през август 1944 година, хер доктор. А след това ни чакаше назначение в есесовска бойна част. Но през юли в лагера Флосенбург беше докарана голяма група офицери от Вермахта, които бяха правили заговор срещу Фюрера. Лагерната управа поиска от нашите началници спешно подкрепление за охраната на тези престъпници. Подбрани от специална комисия, аз и още десетина колеги попаднахме в групата, която получи назначение във Флосенбург незабавно. Това попречи както да бъдем татуирани, така и да присъстваме на тържествения парад по случай завършването на школата. Началникът каза, че кръвна група няма да ни е нужна, тъй като едва ли ще ни изпратят на фронта.
Адвокатът кимна. През юли 1944-та началникът на школата несъмнено е знаел отлично, че след окупацията на Франция от Съюзническите войски войната едва ли ще продължи още дълго.