От пурата на адвоката излетя кръгче дим.
— Не само вие сте постъпили така. Сменихте ли името си?
— Не, хер доктор. Хвърлих си документите, защото вътре пишеше, че съм есесовец. Но името си запазих, тъй като си мислех, че едва ли някой ще се захване да търси някакъв си незначителен старши сержант. По онова време работата с Канарис не изглеждаше кой знае какво. Много по-късно за заговорниците се вдигна целият този шум с издигане на паметници на лобното им място и прочие… Но тогава аз вече разполагах с редовни документи на гражданин на Федералната република на името Колб. Нищо нямаше да ми се случи, ако не ме беше познал онзи проклет санитар! А името ми няма никакво значение, след като вече са ме разпознали, нали?
— Това е вярно. Сега ще се позанимаем с онези неща, на които някога са ви обучавали. Първо, искам да кажете дума по дума клетвата за вярност към Фюрера — нареди адвокатът.
Разпитът продължи в същия дух още цели три часа. Милер здравата се потеше, но обясни това с преждевременното напускане на болницата, а и с факта, че не беше хапнал нито залък през този ден. Времето за обяд отдавна беше отминало, когато адвокатът показа признаци на доволство.
— И какво искате сега? — попита Милер той.
— Ами… Вече ме търсят и сигурно ще ми трябват нови документи, хер доктор. Хич не искам вече да съм Ролф Гюнтер Колб. Мога да променя външния си вид — ще си пусна дълга коса, ще оставя мустаците да растат на воля, а след това ще си потърся работа в Бавария или някъде другаде. Аз съм пекар специалист, а хората винаги ще имат нужда от пресен хляб, нали?
За пръв път от началото на разпита адвокатът не можа да се сдържи. Отметна глава назад и даде воля на бурния си смях.
— Точно така, скъпи ми Колб! — хълцаше той. — Хората имат нужда от пресен хляб! Чуйте сега какво ще ви кажа — обикновено такива като вас не се нуждаят от кой знае какви грижи от страна на властите. Но понеже сте попаднали в беда по силата на нещастно стечение на обстоятелствата, а очевидно сте един добър и лоялен германец, аз ще се опитам да направя нещо за вас. Няма никакъв смисъл да търсите нова шофьорска книжка. С нея не можете да си извадите нова карта за социално осигуряване, без да представите и акт за раждане. А вие нямате такъв. Проблемът ви може да се реши само ако получите нов паспорт. Имате ли някакви пари?
— Не, господине. Нямам пукната пара. Дойдох на юг на автостоп.
Адвокатът му подаде банкнота от сто марки.
— Можете да останете тук, тъй като за нов паспорт ще се наложи да почакате поне седмица. Ще ви пратя при приятел, който ще има грижа и за паспорта. Той живее в Щутгарт. Там ще си вземете стая в някой евтин хотел и после ще отидете да го видите. Аз ще го предупредя да ви очаква.
Адвокатът надраска няколко думи върху лист хартия.
— Казва се Франц Байер, ето ви адреса му. Качвате се на влака за Щутгарт, настанявате се на хотел и веднага отивате да го намерите. Ако имате нужда от още малко пари, той ще ви помогне. Но не трябва да харчите неразумно. Стойте си в хотела и чакайте Байер да ви донесе новия паспорт. После ще ви намерим работа някъде из Южна Германия и никой няма да ви закача.
Милер пое банкнотата и адреса на Байер със смутено изражение на лицето.
— Много ви благодаря, хер доктор — смутолеви той. — Вие сте истински благородник.
Прислужницата го изпрати до вратата. Младежът благодари още веднъж и тръгна към гарата, недалеч от която го чакаше ягуарът. Един час по-късно вече летеше по аутобана към Щутгарт. По същото време адвокатът набра номера на Байер и му каза, че надвечер при него ще пристигне Ролф Гюнтер Колб — един преследван от полицията камерад.
В онези дни между Нюрнберг и Щутгарт все още нямаше цялостно изградена магистрала. Пътят, който се виеше сред красивите низини на Франкония, а след това изчезваше в гъсто залесените хълмове на Вюртемберг, положително би бил много живописен, ако по него се пътува в някой ясен и слънчев ден. Но в този мрачен февруарски следобед изпълненият с многобройни завои път, в чиито дупки проблясваше лед, беше направо убийствен. На два пъти тежкият ягуар почти се хлъзна в канавката и на два пъти Милер си каза, че всъщност няма никакви причини да бърза. Байер — човекът, който трябваше да му достави фалшив паспорт, стоеше у дома си и го очакваше.