Заедно с хиляди информации от подобен характер тези съобщения били вкарани в компютърната банка на професор Йовел Нееман, човека, който пръв прибягва до научна обработка на разузнавателни данни, а след години става баща на израелската атомна бомба.
Далеч надвишаващи селективния капацитет на човешката памет, тихо мъркащите компютърни микрочипове свързват безпогрешно трите независими информации. В резултат се оформя и заключението — преди жена му да го разкрие през 1955 година, Рошман е живял под името Фриц Вегенер.
В нелегалната квартира на отмъстителите Йозеф стана и се надвеси над Леон.
— От този момент нататък аз оставам тук! — заяви решително той. — Няма да мърдам от телефона. От вас искам да ми намерите един мощен мотоциклет и съответното облекло към него. След час да са тук! Трябва да бъда готов веднага да тръгна към мястото, от което ще благоволи да се обади скъпоценният ви Милер! Ако изобщо го направи…
— Ако го разкрият, едва ли ще успееш да стигнеш достатъчно бързо при него — възрази Леон. — Нищо чудно, че ме предупредиха да се държа настрана. Те ще го убият в момента, в който се доближи прекалено до техния човек!
Леон излезе от мазето, а Йозеф още веднъж прочете пристигналата от Тел Авив телеграма:
ТРЕВОГА ЧЕРВЕНА СТЕПЕН СТОП НОВА ИНФОРМАЦИЯ СОЧИ ПРЕУСПЯВАЩ ГЕРМАНСКИ ИНДУСТРИАЛЕЦ КОДОВО ИМЕ ВУЛКАН РАЗРАБОТВА ВАЖНИ РАКЕТНИ КОМПОНЕНТИ СТОП ВЕРОЯТНО ТОЙ Е РОШМАН СТОП МИЛЕР НЕЗАБАВНО ДА ПРЕКРАТИ ЗАДАЧАТА СТОП ПРОСЛЕДЕТЕ И ЛИКВИДИРАЙТЕ ОБЕКТА СТОП КОРМОРАН
Йозеф седна до масата и се зае да смазва и зарежда своя валтер. От време на време очите му прескачаха към телефона. Но той мълчеше.
Байер се оказа отличен домакин и компаньон. Преливащ от добро настроение, той гръмогласно се смееше на любимите си вицове и Милер напразно се опитваше да поведе разговор за новия си паспорт.
Байер само го потупваше по гърба и казваше:
— Остави това на мен, момчето ми. Остави всичко в ръцете на стария Франц и не мисли за нищо!
След тези думи попипваше дясната страна на носа, намигаше дяволито и отново потъваше във вълните на доброто си настроение.
По време на осемте години репортерска работа Милер беше усвоил едно трудно изкуство — да пие, без да се напива. Но сега това му се отдаваше трудно, тъй като не беше свикнал на бялото вино, с което Байер щедро поливаше храната. Все пак това вино има някои предимства, когато един човек се опитва да напие друг — то се сервираше в специални кофички с лед и издебвайки дебелака, на три пъти успя да изсипе чашата си в тях.
До десерта успяха да изгълтът две бутилки превъзходно и леденостудено рейнско вино. Натъпкан в тясното си сако, което, кой знае защо, отказваше да разкопчае, Байер започваше да се поти. Това, разбира се, засили жаждата му и той поръча трета бутилка.
Милер се престори, че не вярва на способностите му да изготви фалшив паспорт, и изказа опасение, че вероятно ще бъде арестуван поради ролята си в разигралите се през 1945 година събития в лагера Флосенбург.
— Ще ви трябват няколко мои снимки, нали — разтревожено попита той.
— Да, две… Няма проблеми. Ще се щракнеш в някоя от автоматичните кабини на гарата. После ще изчакаш да ти пораснат косата и мустаците и никой няма да те познае…
— А после? — замаяно попита Милер.
Байер се приведе към него и тлъстата му ръка го обхвана през раменете. Дъх на вино обля лицето на младежа.
— После ще пратя един човек да се разходи до едно място и седмица по-късно паспортчето ти е готово — изкиска се в ухото му той. — С него ще ти извадим и нова шофьорска книжка, ама трябва да се явиш на изпит. После ще ти направим и чисто нова социална осигуровка. За властите ще бъдеш един човек, който се връща в родината след петнайсетгодишно изгнание. Няма проблеми, момчето ми, не бива да се тревожиш!
Макар явно да се напиваше, Байер продължаваше да владее езика си. Той млъкна, а Милер се отказа да го притиска, тъй като имаше опасност дебелият съвсем да се затвори в себе си.
Макар да умираше за чаша кафе, Милер отклони предложението на Байер в този смисъл, страхувайки се, че онзи ще изтрезнее от него. Дебелият плати от добре натъпкания си портфейл и двамата тръгнаха към гардероба. Часът беше десет и половина.
— Вечерта беше чудесна, хер Байер — каза Милер. — Много ви благодаря.
— Франц, Франц — поправи го онзи и с усилие започна да навлича топлото си палто.
— Предполагам, че това е всичко, което може да ни предложи нощният живот на град като Щутгарт — отбеляза Милер, докато обличаше своето.
— Глупчо! — скара му се Байер. — Не знаеш в какво славно градче си попаднал. Имаме най-малко половин дузина страхотни кабарета! Искаш ли да отидем?