Милер караше бавно, тъй като си даваше сметка за количеството алкохол, което беше погълнал. Никак не му се искаше точно сега да го спре някой нощен патрул и да го подложи на алкохолна проверка. Подкара колата не към жилището на Байер, а към своя хотел. Дебелият през цялото време дремеше и главата му клюмаше напред, разстилайки няколко пласта тлъстина по яката и вратовръзката му.
Милер спря пред хотела и го сръга.
— Хайде, Франц! Ставай да му ударим по едно последно за лека нощ!
Дебелият стреснато се огледа.
— Трябва да се прибирам — изфъфли той. — Жена ми ме чака.
— Хайде, хайде! Само по едно малко, за да приключим хубавата вечер както трябва. Ще си вземем една четвъртинка в стаята и ще си побъбрим за старото време!
Байер пиянски се ухили.
— За едно време, а? Адски гот си живеехме тогава, Ролф!
Милер заобиколи колата и отиде да помогне на дебелия да слезе.
— Страшно време беше! — съгласи се той, докато прикрепяше несигурно пристъпващия дебелак. — Ела да си спомним за него.
Недалеч от тях един сив мерцедес угаси светлините си и се сля с уличния мрак.
Ключът от стаята беше в джоба на Милер. Байер фъфлеше нещо, а нощният портиер клюмаше зад гишето си.
— Шт, тихо! — прошепна Милер. — Не трябва да вдигаме шум!
— Не трябва да вдигаме шум! — повтори послушно Байер и се заклатушка на пръсти към стълбището като някакъв огромен и смешен слон. Поел нагоре, той не издържа и шумно се изкиска на собственото си актьорско майсторство. За щастие стаята на Милер беше на първия етаж и Байер стигна до нея без особени проблеми. Младежът отключи вратата, светна лампата и настани дебелия си гост в единствения стол — едно твърдо и неудобно старо кресло с дървени облегалки за ръцете.
Изправен на тротоара, Макензен внимателно наблюдаваше тъмната фасада на хотела. Когато прозорецът на Милер светна, той запечата в паметта си неговото местоположение — на първия етаж, в дясната половина на сградата.
Запита се дали да не се качи горе и да ликвидира Милер в момента, в който онзи отвори вратата. Възпряха го две обстоятелства. През остъклената врата виждаше, че тътрузенето на Байер покрай гишето на рецепцията беше събудило нощния портиер, който се мотаеше из преддверието. Той несъмнено би запомнил човека, който в два часа сутринта се изкачва по стълбите, и подробно би го описал на полицията. Втората причина да се въздържи беше състоянието на самия Байер. Видял как Милер го подкрепя, той си даваше сметка, че едва ли ще успее да го измъкне бързо и незабележимо от хотела след ликвидирането на Милер. А ако Байер бъде заловен от полицията, Верволф несъмнено ще си има големи неприятности. Макар и добродушен на външен вид, Байер беше отдавна търсен от властите есесовски престъпник, който заемаше отговорен пост в ОДЕССА.
Един страничен фактор го доведе до единственото правилно според него решение. Срещу хотела се издигаше грамадата на някакъв недовършен строеж, към двата етажа на който водеше стълбище от груб бетон. Макензен реши да се скрие там и да чака, докато му се отдаде възможност да опита това, което беше намислил. Един точен изстрел щеше да свърши цялата работа, а Милер нямаше къде да ходи. Обърна се и тръгна към колата си, в която държеше винаги готова ловната си пушка.
Ударът завари Байер напълно неподготвен. Притъпени от алкохола, реакциите му не бяха достатъчно бързи. Преструвайки се, че търси бутилка уиски, Милер мина зад него и извади една вратовръзка от гардероба си. Всъщност имаше само две — другата беше под яката му. Свали и нея.
Никога досега не беше използвал ударите, които бе усвоил като новобранец в просторната казармена зала преди повече от десет години. И по тази причина нямаше представа колко ефективни могат да бъдат те. Гледан отзад, масивният розов врат на Байер приличаше на внушителна планина от сланина и това го накара да употреби цялата си сила. В момента на удара онзи продължаваше да мърмори: „Ех, едно време! Какво беше едно време…“
Въпреки всичко това едва ли можеше да се нарече нокаутиращ удар, тъй като ръбът на ръката му беше мек и нетрениран, а Байер бе защитен от солиден пласт тлъстина. Оказа се обаче, че и той е напълно достатъчен. Когато съзнанието на човека, изпълняващ важна свързваща функция в редовете на ОДЕССА, най-накрая се проясни, двете му ръце бяха здраво завързани за ръчките на креслото.
— Какво става, по дяволите? — изруга той, докато тръскаше глава да избистри мудно мърдащите в нея мисловни процеси. Междувременно влезе в действие и собствената му вратовръзка, която здраво прикрепи към крака на стола левия му глезен, а за десния свърши работа изтръгнатият телефонен кабел.