— Съвсем не! Нищо подобно! Скъпи мистър Хенли, посещавали ли сте някога клуб за запознанства?
Хенли поклати глава.
— А би трябвало, сър — каза Морис. — Тогава щяхте да оцените нашите услуги. Клубове за запознанства! Представете си например един празен салон някъде на първия етаж в по-евтината част на Бродуей. В единия край петима музиканти в оръфани смокинги свирят с потискаща липса на ентусиазъм най-нашумелите мелодии на деня. Тази вяла музика отеква печално в салона и се смесва с пронизителния шум от уличното движение. Има по един ред столове от двете страни на салона, мъжете — от едната страна, жените — от другата. Всички са много притеснени от присъствието си там. Те окаяно се правят на безгрижни, нервно пушат цигара от цигара и тъпчат фасовете по пода. От време на време някой нещастник се престрашава да покани на танц и тромаво повежда партньорката си по дансинга под похотливите и цинични погледи на останалите. Конферансието с нагласена и противна усмивка се суети наоколо, опитвайки се да инжектира малко живот в трупа на вечерта. Но напразно.
Морис спря да си поеме дъх.
— Това е отживелицата, наречена клуб за запознанства — неестествен, изнервящ и отвратителен институт, по-подходящ за викторианската епоха, отколкото за нашата. В нюйоркската Служба за романтика ние направихме това, което е трябвало да се направи преди години. Опирайки се на научната прецизност и технологическата вещина, ние задълбочено проучихме най-важните фактори, обуславящи успешното сближаване на половете.
— Кои са тези фактори? — попита Хенли.
— Най-съществените — каза Морис — са спонтанността и чувството за предопределеност.
— Спонтанността и предопределението ми изглеждат противоположни неща — отбеляза Хенли.
— Разбира се. По своята същност романтиката трябва да бъде съставена от противоположни елементи. Доказваме го с графически изображения.
— Значи вие продавате романтика? — колебливо попита Хенли.
— Точно така! Самото чисто и първично вещество! Не секс, който е достъпен за всички. Нито любов — при нея няма начин да се гарантира постоянство и затова е търговски неизползваема. Ние продаваме романтика, мистър Хенли, липсващия елемент на съвременното общество, подправката на живота, илюзията на всички времена!
— Много интересно — каза Хенли. Но се питаше доколко твърденията на Морис са верни. Човекът можеше да е шарлатанин или фантазьор. Какъвто и да е, Хенли се съмняваше, че може да се продава романтика. Точно пък нея. Точно пък загадъчните и колебливи видения, които спохождаха дните и нощите на Хенли. Той стана.
— Благодаря ви, мистър Морис. Ще помисля върху това, което ми казахте. Но в момента доста бързам и ако нямате нищо против…
— Но, сър, вие наистина не бива да отминавате романтиката!
— Съжалявам, обаче…
— Опитайте нашата система за няколко дни, съвсем безплатно — каза мистър Морис. — Ето сложете това на ревера си.
Той подаде на Хенли нещо, което приличаше на транзисторче с малко видеооко.
— Какво е това? — попита Хенли.
— Транзисторче с малко видеооко.
— За какво служи?
— Ще видите. Пробвайте го. Мистър Хенли, в нашата страна ние сме най-голямата фирма, специализираща се в романтиката. Смятаме и в бъдеще фирмата да остане такава, като продължим да удовлетворяваме нуждите на милиони чувствителни млади американски мъже и жени. Запомнете — романтичната любов, организирана от нашата фирма, е предопределена, спонтанна, естетически задоволяваща, носи физическа наслада и е морално оправдана.
С тези думи Джо Морис стисна ръката на Хенли и си отиде.
Хенли повъртя транзисторчето в ръката си. То нямаше нито скала, нито копчета. Той го закрепи на ревера на сакото си. Нищо не се случи.
Сви рамене, стегна вратовръзката си и излезе да се разходи.
Беше ясна, прохладна нощ. Като повечето нощи в живота на Хенли, тя беше съвсем подходяща за романтика. Около него се стелеше градът, безкраен във възможностите си и щедър на обещания. Но скъперник в осъществяването им. Той беше бродил из тези улици хиляди нощи, с твърда стъпка, с вперени напред очи, готов на всичко. И никога нищо не му се бе случило.
Вървеше покрай сградите и мислеше за жените зад високите, празни прозорци, които гледат надолу, виждат самотен минувач в тъмните улици и, заинтригувани от него, си мислят…
— Приятно е да си на покрива на някоя сграда — каза някой. — Да гледаш отгоре града.
Хенли спря и се озърна. Беше абсолютно сам. След миг осъзна, че гласът идва от малкото транзисторче.
— Какво? — попита Хенли.