Транзисторът мълчеше.
Да погледнем отгоре града, помисли Хенли. Радиото му предлагаше да погледа града отгоре. Да, каза си той, би било приятно.
— Защо не? — запита се Хенли и се отправи към една сграда.
— Не тази — прошепна радиото.
Хенли послушно отмина сградата и спря пред следващата.
— Тази ли? — попита.
Радиото не отговори. Но Хенли долови нещо като тих одобрителен шепот.
Е, помисли си той, ще трябва да им признаем умението на тези от Службата за романтика. Те явно си знаят работата. За направлявани действия неговите му изглеждаха толкова спонтанни, колкото е възможно.
Като влезе в зданието, Хенли се качи на асансьора и потегли към последния етаж. Оттам по няколко стълби излезе на покрива. Горе той тръгна към задната страна на сградата.
— Обратно — промълви радиото. Хенли се обърна и тръгна на другата страна. Там се загледа в града, в еднаквите редици от улични лампи, обкръжени с прозрачен бял ореол. Тук-там имаше разпръснато червено и зелено от светофарите и по някое случайно цветно петно от реклама. Неговият град се разстилаше пред очите му, безкраен във възможностите си, щедър на обещания, скъперник в осъществяването им.
Изведнъж той осъзна, че на покрива има и друг човек, който гледа унесено светещия град.
— Извинете ме — каза Хенли. — Не исках да ви преча.
— Не ми пречите — каза другият и Хенли разбра, че говори с жена.
Ние сме непознати, помисли си Хенли. Един мъж и една жена, които се срещат случайно — или предопределено — върху покрив, издигнат над града в нощта. Той се зачуди колко ли мечти са анализирали в Службата за романтика, колко въжделения са изобразили графически, за да се получи нещо така съвършено.
Като погледна момичето, видя, че то е младо и прелестно. Въпреки външното му спокойствие, той усети у него същото вълнение от безпогрешността на срещата им, на мястото, на времето и настроението им.
Започна яростно да мисли какво да каже, но не можа да измисли нищо. Не му идваха никакви думи, а моментът отлиташе.
— Светлините — подсказа му радиото.
— Светлините са прекрасни — каза Хенли и се почувствува като глупак.
— Да — промълви момичето. — Приличат на огромен килим от звезди или на върховете на копия в мрака.
— Или на часовои — каза Хенли, — които стоят на вечна стража в нощта.
Той не беше сигурен дали идеята е негова или повтаря като папагал едва доловимите думи от радиото.
— Аз често идвам тук — каза момичето.
— Аз никога не идвам тук — каза Хенли.
— Но тази вечер…
— Тази вечер трябваше да дойда. Знаех, че ще те намеря.
Хенли почувствува, че Службата за романтика има нужда от по-добър сценарист. Такъв диалог на дневна светлина би изглеждал нелепо. Но сега, на покрива високо над града, с блещукащите светлини отдолу и звездите, така близко над тях, това беше най-естественият разговор на света.
— Аз иначе не насърчавам непознати — каза момичето и направи крачка към него. — Но…
— Аз не съм непознат — каза Хенли и се приближи.
Светлорусата коса на момичето блестеше на звездната светлина. Устните му се разтвориха. То го погледна, лицето му се преобрази от настроението, от атмосферата и меката галеща светлина.
Те стояха лице в лице, Хенли усещаше лек парфюм и уханието на коса. Коленете му се подкосиха и той съвсем се смути.
— Вземи я в прегръдките си — прошепна радиото.
Машинално Хенли разтвори обятия. Момичето влезе в тях с лека въздишка. Те се целунаха — естествено, закономерно, неизбежно и с растяща и предсказваща страст.
Тогава Хенли забеляза малкото украсено транзисторче върху ревера на момичето. Въпреки това той трябваше да признае, че срещата беше не само спонтанна и предопределена, но и страшно приятна.
Зората докосваше небостъргачите, когато Хенли се прибра в апартамента си и се строполи изтощен в леглото. Спа цял ден и се събуди привечер, гладен като вълк. Вечеря в съседния бар и обмисли събитията от миналата нощ.
Всичко беше идеално, неудържимо и прекрасно — срещата на покрива и след това уютният затъмнен апартамент, и накрая тръгването му призори и сънената целувка, още топла на устните му. Въпреки това Хенли беше притеснен.
Не можеше да преодолее усещането си за странността на тази романтична среща, поставена и ръководена от транзистори, които подсказват на любовниците правилните спонтанни, но и предопределени отговори. Умно измислено, несъмнено, ала нещо не беше в ред.
Той виждаше милиони млади мъже в сиви костюми от габардин и раирани вратовръзки, които се носят из улиците на града, насочвани чрез тихо нашепваните команди от милиони малки транзисторчета. Представи си как операторите на централния видеофонен пулт — добросъвестни, трудолюбиви хора, приключват нощния си труд по романтиката, купуват си вестник и се прибират с метрото вкъщи при съпругите и децата си.