Лафтън беше в началото на своите трийсет години, издокарана от главата до петите, както предполагаше цялата обстановка. Момичешко лице на тялото на Джейн фонда. Ръце натежали над китките от сребърни гривни. Тен от двеставатова лампа, като се има предвид времето напоследък. Прическа на лъвица. Малка провокираща празнина между избелените й предни зъби. Розов гланц за устни, бледосиви очи, козметични скули, дълги патинирани обици, продължаващи да се поклащат, докато казваше:
— Вие трябва да сте детектив Дюит.
— Мис Лафтън?
— Присила.
Покани го. Той се огледа смаян и се почувства неуверен в себе си, както често се чувстваше в музеи. Откъде ли наистина бяха дошли толкова много пари? Фоайе от сив гранит, което отвеждаше до всекидневна, върху чийто под се слизаше с няколко стъпала. Беше претъпкана с мебели с тапицерия, поръчана от специални дизайнери. Навсякъде свежи цветя, чиято остра естествена миризма и приятни пъстри цветове бяха омайващи. Всекидневната, както и къщата, беше на няколко нива, и простираше огромните си размери до още по-огромен зелен двор с поляна, оформен в дори прекалено свръхизрядно състояние, който на свой ред достигаше до самите води на Пасифика. Розово-оранжевият диван го погълна. Той се заигра напрегнато със завързана за дивана с червена лента торбичка от кариран шотландски плат, ухаеща силно на пролетна борова гора. Тя се настани в мек фотьойл до дивана.
— Говорих с вашата леля — започна той.
— Да. Снощи идентифицирах Джон — каза тя и замълча за момент. — Никога не бях влизала в морга.
— Наистина вътре е ужасно. Съжалявам, че се е наложило да попаднете там — и той направи кратка пауза, през която тя продължаваше да го гледа в очите, след което продължи — Мис Лафтън, надявам се, ще оцените, че разследване като това може да е много продължително и напрегнато. Никога не съм се срещал с жертвата…
— Жертвата?
— Мъртвия — поправи се Дюит. Тя го погледна скептично. — Всяко доказателство, което открием, казва на детектива много повече, когато е пряко свързано с някой човек, с някаква структура на поведение. Смъртта би трябвало да е съвсем лично нещо. За нещастие самоубийството, несвоевременната съмнителна смърт, не е. Ние, следователите, постоянно обикаляме с найлонови торбички и с нашите магически маркери, и се врем из частния живот на хората. Занимавам се с това от години и знам колко е неприятно. Но нашият бизнес може да се каже, че е информационен: колкото повече информация имаме, толкова по-бързо приключваме със случая. Споменавам ви това, тъй като сътрудниците на мисис Осбърн изглежда много я пазят от външен контакт. Изглежда са по-заинтересувани да я отдалечат от разследването, отколкото от каквото и да е друго. Мога да ви кажа като опит от първа ръка — и се надявам, че ще й го предадете — че колкото повече сътрудничи семейството, толкова по-скоро разследването ще доближи края си и папките ще бъдат затворени и сложени в шкафа.
— Нали не искате чак да се разтичам напред-назад — подхвърли тя и започна да си играе с гривните. — Ще помогна, където мога.
Дюит отвори стенографския си бележник и огледа внимателно един лист, който беше подготвил предварително.
— Хората са изкушени — продължи той, — особено семействата, да преиначават миналото на онези, които са починали. Това не помага на никого. Твърде късно е да измисляме в каква реалност е живял Джон Осбърн.
Тя кръстоса крака и застана в своята отлична поза.
— Ще направя най-доброто, което мога, детективе.
— Мисля, че най-доброто, с което можем да започнем, е да ви попитам дали знаете защо Джон Осбърн е бил на онова място.
Тя се замисли над въпроса му и това разочарова Дюит, защото когато хората мислят прекалено дълго, те в общи линии редактират своите думи.
— Мога да кажа — каза тя, — че просто е минавал оттам, което има смисъл, нали? Но ако ме питате съвсем искрено, нямам никаква точна представа.