— Не, не е преспивал тук. Само ми се обади веднъж неотдавна. От Сийсайд. Поиска да ме види. Изминах целия път с колата си дотам, но да бяхте видели само мястото, където искаше да се срещнем! Повярвайте, дори не излязох от колата.
— Някой бар?
— Една долна дупка, по-скоро. Ужасна! Вътре с разни рокери.
— Спомняте ли си името на заведението?
— Името ли? — изкряка тя удивена. — Трябва да се майтапите.
— Кога беше това?
— Искате да кажете точно кога? Ох, Господи, преди около година.
— Имаше ли негови приятели там?
— Не такива, които познавам.
— Но нали е отсядал там периодично?
— Предполагам да. И ако предпочитанията му за мотели са били като тези за барове, не е чудно, че не знам къде точно. — Тя го огледа. — Изглеждате разочарован, детективе.
— По протежението на този дълъг район е пълно с мотели, мис Лафтън. Ако разберем къде е бил отседнал, можем да потърсим някаква бележка, квитанция. И може нещо да се открие — Дюит огледа бележника си, питайки се дали има нещо още да измъкне от Присила Лафтън, освен миризмата на сладък парфюм и примамливите коси погледи.
— Не знам — каза тя.
— Мога ли да говоря открито? — попита той.
— Моля — тя се наведе напред и като че ли изведнъж прояви по-голям интерес.
— Рано или късно ще трябва да разговарям с Джеси Осбърн. Колкото повече се задълбочим в изясняването на подробностите, толкова по-кратко ще се влачи този случай и толкова ще е по-вероятно пресата да не се занимава с него. Искаме по-скоро да затворим папките, както вече казах. Съвсем честно казано, това, че тя постоянно избягва разговори, е доста любопитно в такъв момент. Като родител, аз на нейно място бих искал да разговарям с човека, който се занимава с разследването на случая с моето дете.
— Избягване е силна дума, детективе. Джеси и Джон отдавна тръгнаха по своите различни пътища.
— Много внимателно я подбрах — каза той. Тази тука нямаше ли да му предложи нещо за пиене? — Мисля, че е приблизително точна.
— Мога ли да ви попитам нещо? — попита тя с любопитен тон.
Дюит вдигна глава сякаш искаше да каже, че му е все едно.
— На едно парти… миналия уикенд, детективе, на което бях и аз, се чу името на един полицай. Не съм сигурна дали е още полицай… Обсъждаха го нещо за работа — да помага на едни мои приятели… нещо като консултант по охраната, сигурността. Разбирате, да реши от какво се нуждае тяхната къща от гледна точка на сигурността, да направи малко проучване в тази връзка. Не частен детектив, а нещо като консултант. И се попитах, след като сте в едно братство, дали го познавате и няма ли да можете да ми кажете нещо като информация за него.
— Мога, ако е някой от района — каза той, долавяйки у нея за първи път несигурност. Тя импровизираше. — Как е името му… или името й? — добави бързо.
— Името му е Хауард Лъмбровски.
Дюит въздъхна отвратен и погледна навън през прозорците. Сиво-зелени вълни се поклащаха бавно. Мъничък, неразпознаваем на вид кораб се преместваше бавно по хоризонта.
— Вие го познавате, нали? — заяви тя.
— Кой ви е свързал с него? — попита той с яростни нотки в гласа и стегнато гърло.
— Не съм се свързвала. Но сега предполагам, че няма да ми го препоръчате.
— Не съм аз този, когото трябва да попитате — каза той.
— Недейте, моля ви. Заинтересувана съм. Не искам моята приятелка да направи грешка. Тя изглежда го счита за доста способен.
— Въпросът е много личен. Не съм този, когото трябва да питате, това е всичко.
— Нещо да можете да кажете…
— Това е лично! — повтори той сурово, напрягайки се да седне по-напред, за да се отърве от плюшения диван, чувствайки се съвсем объркан и притеснен от начина, по който той въздействаше, като че ли хванал го в неподвижна и разоръжаваща хватка. — Защо толкова се интересувате от това? — попита той.
— Още ли не се виждате с други хора? — попита тя със сериозен тон и стана.
— Какво? — Невероятно. Собствените му думи се върнаха в неговото съзнание като натрапчива мисъл: „Смъртта би трябвало да е съвсем лично нещо“. Неговото име, историята на неговия живот, бяха по страниците на вестниците от месеци. Лафтън определено беше наясно с текущите събития. В продължение на една-две седмици в края на септември той вероятно беше основната тема за разговори по време на коктейлните партита. Мисълта за това го отврати.
— Ще ми се обадите ли някога? Искам да кажа за нещо различно от интервю?
Ако живееше някъде другаде, а не в Калифорния, Дюит щеше да се изненада. Живееше в щата вече почти петнайсет години, но още не беше привикнал с този тип агресивна сексуалност, тази открита философия на „зарежи всичко друго и я карай както ти е кеф“. Компанията на зъбната паста с авокадо и натрапчивата отворена яка вече го раздразваха досадно.