Дюит пристигна в офиса в единайсет часа, рови се известно време из куп розови бележки и после сподели подозренията си с винаги подкрепящия го Кларънс Хиндеман. Към обяд телефонира на отдела за съхранение на информация към Министерството на правосъдието на щата, намиращо се в столицата му Сакраменто, и поиска папките с материали по всички дела, свързани със смърт от задушаване през последните пет години.
Джини, както винаги превъзходна, откри за него сред папките един доклад на ФБР от тяхната Група по криминално насилие (ГКН), работеща по специална програма. ГКН, която се явяваше като секция на Научния блок по човешко поведение на ФБР, беше създадена в началото на осемдесетте години да проследява, анализира и систематизира всички престъпления, свързани с насилие. Ако такива престъпления се бяха случвали в Калифорния, тогава информацията от Сакраменто щеше да му помогне. Ако убийства като тези бяха ставали извън щата, тогава за тях щеше да знае ФБР. Стори му се иронично, че информацията, която търси, е последната информация, която желае: ако и двете служби потвърдяха подозренията му, тогава шансовете бяха, че е по следите на масов убиец. Дори най-големите ветерани между ченгетата се страхуваха от тези думи, събрани заедно.
Дюит пристигна в Общинската болница рано следобед и надникна при Анна, но само за кратко, защото две сестри в момента я почистваха.
Продължи с колата до горичката Пасифик гроув, където беше погребалния салон до гробището „Марейша“. Архитектурата му беше от края на осемнайсети век с испанско влияние — гипсова мазилка и покрив от червени керамични плочи, когато католическите мисионери за първи път се бяха установили в района. Портата от ковано желязо щракна музикално зад него и се затвори. Дори през януари различни храсти показваха способност да цъфтят с прелестни цветове. Музика на Уиндам Хил се чуваше от високоговорители в тавана в помещението за приемане. Освежаващ дезодорант ухаеше силно на сладко от малини и се опитваше да прикрие химическите миризми, които усилено нахлуваха откъм задното помещение, което беше без прозорци — Месарския магазин — както беше чувал да го наричат.
Там той намери доктор Емануел, седнал на табуретка. Очилата му драматично уголемяваха неговите очи. Той вдигна поглед и попита веднага:
— Разговаря ли с жената на Макдъф за идентификация на трупа му?
— Да и ще се видя с нея довечера. Така че ще може да дойде тук след разговора ни.
— Не можем да го разрежем докато нямаме положителна идентификация — каза Емануел.
— Жалко. Искаш да кажеш, че днес можем да оправим само единия?
Дюит отложи аутопсията като първо се залови с Емануел да огледат трупа на Осбърн с портативния лазерен прибор. Осветени с лазерната светлина и наблюдавани със специални очила, на фона на човешката кожа невидимо малките косми и влакънца изглеждаха флуоресцентно зелени и достатъчно големи. Технологията, която беше въведена в началото на осемдесетте години, позволяваше много по-голямо увеличение от предишния преглед с високоволтов увеличител. В резултат откриването на веществени доказателства на местопрестъпленията и в лабораториите започна да дава значително по-добри резултати.
След като приборът беше включен, Емануел изключи осветлението. Докато Дюит продължаваше да размахва малкия жезъл на лазера над крака на Осбърн, Емануел разказа историята за това как лазерът беше решил един проблем с изнасилване и убийство преди две години като с негова помощ беше открит отпечатък от пръст по бедрото на жертвата, запазен от самата пот на убиеца. Подобно на космите и влакънцата, отпечатъкът от пръст бил станал видим под въздействието на лазерната светлина, яркозелен на цвят, и дал прозвище на прибора дори сред юридическите кръгове — „магическия жезъл“. Точно тези технологически нововъведения правеха съдебното разследване опияняващо за Дюит и в моменти като тези той се чувстваше съвсем на себе си, уверен в себе си, сигурен и стабилен. Скоро започна да вдига с пинсета косъмчета и влакънца от крайниците и торса на Осбърн и да ги оставя в стъкленица, на която Емануел беше сложил етикет. Компенсира обезкуражаването си от липсата на отпечатъци от пръсти с откриването на безброй памучни топченца от завалени влакна по прасците, бедрата и раменните лопатки. Естествени влакна като памучните често бяха пропускани, защото бяха достатъчно общоприети за всяка криминална сцена. Като криминалист обаче, Джеймс Дюит не пропускаше нищо: всички доказателства трябваше да бъдат събрани, независимо дали имаха пряка връзка с разследването.