Най-накрая Дюит достигна главата на Джон Осбърн и откри половин дузина полуразмазани отпечатъци от пръсти, където вероятно той се беше пипал, за да се нагласи пред огледалото. Дюит насочи струята светлина из косата на Осбърн и попита без да вдига поглед:
— Изпрати ли дрехите му в лабораторията?
— Да, всичко беше поставено отделно в торба, както каза. Защо, какво намери?
Дюит вмъкна внимателно краищата на пинсетите в косата му и извади някакво влакно. Като всеки професионалист Дюит беше запознат с елементите на своя занаят. Както дърводелец можеше веднага да вземе от купчината с пирони този, струващ десет пенита, или хирург като Емануел можеше веднага да идентифицира орган, Дюит познаваше своите косми и влакна.
— Из косата му от тази страна е пълно с такива — каза той, насочвайки светлината към синтетичната завъртулка, държана от неговата пинсета. Влакънцето видимо се наелектризира, когато улови светлината.
— Какво е това? — попита лекарят.
— Ако не греша — каза Джеймс Дюит, — ще кажа, че е влакно от синтетична материя за килими. — Остави жезъла настрани, отдалечи се и включи светлините на тавана. Видя естествения цвят на влакното. Вдигна го към светлината и погледна в него. Позна този цвят. — Багажът на Осбърн беше натъпкан в задната част на багажника. Това ме озадачи отначало. Но мисля, че сега знаем защо.
— И защо е така?
— Багажникът е бил прекалено малък за велосипеда — каза той, смущавайки лекаря, който не знаеше подробностите по случая, — така че вместо него той е сложил трупа.
5.
Неуспял да намери кой да го замести, Дюит пристигна за своята доброволна работа в аквариума на Монтерей десет минути преди седем. В колежа той беше най-добрият в кръжока по морски науки, докато не го ухапа заразата на криминалистиката. Подобно на много свои сегашни колеги и той не знаеше как точно се е озовал в нея. Вечерите в аквариума обаче го връщаха обратно при неговата стара любов и изпълняваха ролята на добре дошло развлечение.
Тази вечер аквариумът, който представляваше реконструирана консервена фабрика с форма на U, гледаща към океана, беше сравнително празен. Това Дюит посрещна с облекчение, тъй като вечерите с много посетители, докарвани с редовните крайградски автобуси за екскурзианти и гости, бяха отегчителни, уморителни и притеснителни. Влезе както винаги през входа за персонала и мина под шейсетфутово точно копие с реални размери на сив кит и неговото малко. Вентилационната система над главата му работеше доста шумно и Дюит се ядоса, че още не е поправена. Тръгна право към гишето за информация. Над него малко стадо гипсови китове плуваха към прозорците с рисунки. Дузина любопитни посетители се бяха спрели да гледат морските видри на местата за гледане на повдигнатия под и пода с нормалното ниво.
Дюит спря на информацията, да попита дали може да разговаря за минута със Синтия Чатърман, която беше много активна като член на управителния съвет — една амбициозна и намахана, разведена със скъпи дрехи и стържещ глас. Дюит зае мястото си до гората от водорасли. Със своите трийсет и един фута дълбочина и шейсет и един фута дължина този най-голям резервоар на аквариума съдържаше 335 000 галона морска вода и доста голяма част от петте хиляди живи морски същества на аквариума. Дюит знаеше английските и латинските имена на всеки вид в този резервоар и някои от по-видните обитатели беше нарекъл с прякори. Любимка му беше костенурката „Мила“. Работата му беше да бъде жива енциклопедия, мистър Всезнайко за любопитните, и беше взел тази отговорност присърце.
Трийсетфутовите дървета от тъмнозелено-кафяви водорасли се люшкаха заедно с изкуствено поддържаното поклащане на водата. Акули, сьомги, морски игли допираха носове до прозорците за наблюдение. Дюит обясни на една млада двойка как богатата на хранителни вещества истинска океанска вода се изпомпва в резервоара с дебит две хиляди галона за минута по време на часовете, в които аквариумът не работи за посетители, за да може обитателите му да се хранят пълноценно. Водата се филтрираше до известна степен рано сутрин от всякакви замърсявания, за да може през деня да се осигури нормална гледка за посетителите.
След като наобиколи малкото посетители, което не беше тежка работа за него, в 7 и 30 той зави по извивката на U-то и отиде в обществената кафетерия. До една маса седеше сама Беатрис Макдъф. Позна я по черната рокля и тъгата в очите. За да бъде сигурен, все пак провери: