Всичко започна с Джон Осбърн и кокаина, който караше в жабката на колата си. Какъв шок беше тогава! Шок, който усложни всичко. Беше започнал незабавно да върти телефона и така пусна топката да се търкаля: имаше някои там, които се нуждаеше от бялото като сода прахче за няколко хиляди, и той разполагаше с него. Не беше като в ситуация на пиян, но трябваше да се оправя някак с това нещо.
Телефонното обаждане от изнудвача допълнително усложни проблемите му. То беше дошло след напиване и той я беше оплескал. Изнудвачите бяха непредсказуеми като жените. Човекът го беше видял, това беше съвсем ясно. Трябваше да уговори среща и да му напомни кой е шеф. Да се оправи с него. Всъщност дали той беше изнудвач, или човек, който се нуждаеше точно от тежка торба със сода?
Трябваше да се държи както трябва. Беше се явила възможност. Точно както едно време.
Сега обаче дължеше пак на себе си една стабилна доза. Беше 10 и 30, но му се струваше, че е 3 часа сутринта. Беше на крак повече от осемнайсет часа. Наведе леко бутилката и наля сладострастно обилна доза водка в чашата. Предната нощ я беше сипвал малко къса, и след това не беше нямал възможността да устои на неспокойния сън с адските кошмари на виещите се пушеци… синьо-сивкавото небе…
Искаше да си я изпие бавно, но не можа да я изпие така. В мига, в който езика вкуси течността, той отвори гърло и я изля разточително вътре.
Пет минути по-късно, когато телефонът иззвъня, той започна да се моли на статуетката на порцелановия Бог в неговата стая, паднал на ръце и крака, проклинащ питието, защото не си беше останало в бутилката мирно и спокойно. Почувства се измамен от най-добрия си приятел. Нищо не оставаше лоялно завинаги, нито дори водката.
Надигна се с болка, избърса уста от ръкава на ризата си и вдигна слушалката:
— Даа?
— Видях те пак тази сутрин — същият глас. — Мога да ти помогна, знаеш ли?
— Как? — попита Лъмбровски.
— Можем да си помогнем един на друг.
— Как?
— Този път няма да затвориш, нали? Добре.
— Искаш каквото имам?
— Казах ти последния път — каза другият мъж. — Ти искаш каквото аз имам.
— Вече ми писва от теб. Ще затворя пак, ако не спреш да ми вдигаш кръвното.
— Недей затваря! Ще съжаляваш. Видях те, не забравяй.
— Даа? Видя ме да правя какво, симпатяга?
— Обичам плажа сутрин, а ти?
Лъмбровски почувства, че болката в него се надига пак, закипява и се надига като изгарящ огън. Тръшна с всичка сила слушалката и хукна към тоалетната. Този път с малко кръв. Дяволски свят. Никаква лоялност, каквато и да е.
7.
Дюит застана на прага на болничната стая на Анна. Като че ли беше се завърнал в дома си, в който беше живял през своето детство преди много години: видя стаята през очите на непознат. Като че ли не виждаше нищо друго, освен това в съзнанието си — Клеър О’Дейли. Мислеше почти постоянно за нея вечерта. Бих искал да те запозная с моята дъщеря, се чу той да казва почти на глас. Дали друг човек би познал това тяло, държано в поза на човешки ембрион, с неговите пергаментово тънки ръце и коса като кичури захарен памук, че е на неговата дъщеря? Беше тяло, но всъщност едва ли тяло — неговият духовен обитател отдавна го беше опразнил. Неговият! Осъзна, че вече не мисли за него като за нея. Неговата Анна, неговата дъщеря. Тялото беше непознато. Едно откровение — неговата дъщеря си беше отишла.
Пристъпи по-близо до тялото, впечатлен от въздействието, което само един ден му беше оказал. Тя приличаше много повече на една от жертвите, отколкото на неговата дъщеря. Знаеше, че съществува специфична температура, при която леда става на вода, че има ден в календара, в който зимата спира да съществува, точна минута, която отбелязва преминаването на нощта в ден. Ледът вече не беше лед; вятърът вече не беше студен; небето вече не беше тъмно; тялото вече не беше неговата дъщеря. Толкова радикална беше тази мисъл, толкова внезапно приемането й от него, че отначало започна да се смее, а после да плаче. Стисна крехката ръка на дъщеря си изпълнен с толкова страх за бъдещето, колкото и за убиеца, който му убягваше.
8.
Окръжният прокурор Бил Сафелети не обичаше да прави на никого поклон до земята, дори на един голф професионалист в еуфорични шотландски карирани дрехи. Беше вече правил достатъчно поклони до земята много години, печелейки доверието на избиратели, ласкаейки този и онзи, от когото зависи много, ухажвайки съдии, печелейки съдебни дела. Не обичаше да му се казва как да върши работата си. Той успя да подхване с края на пръстите си власинка блуждаещ мъх от ръкава на своя тъмносив вълнен костюм и накрая се освободи от нея. Костюмът струваше 780 долара, плюс дяволски скъпите обувки от 233 долара, и като сложиш бакшиша… Днес отгоре на всичко беше един припрян ден и се чувстваше едновременно великодушен и виновен и позволи на някакво бездомно момче да му лъсне обувките. То пък взе, че използва някаква мазнина по погрешка и остави незаличимото грозно петно върху върха на лявата обувка. Отидоха по дяволите. Като че ли котка се беше изпикала върху тях.