Нещата не вървяха добре. Трябваше да разбере кой беше свързан с този кокаин, преди да беше станало късно и топката да дойдеше у него. Щеше да получи или купон за храна, или сертификат за ада.
Имаше нещо в телефонното обаждане точно в онзи особен момент, което като спусък освободи отвращението му на ченге към съвпадението. Не може да служиш на полицията седемнайсет години, без да придобиеш някои инстинкти. Беше под наблюдение. Може би и го следяха.
Можеше да остави телефона да си звъни, без да вдига слушалката, но защо? Използвал си хора в този бизнес, използвал си, който е трябвало да използваш, за да си свършиш работата. Беше опитал да работи по друг начин известно време — само два месеца — като новобранец полицай от патрулиращите с коли двойки. Обаче тогава научи лесен начин да си върши работата. Ако арестуваш някоя проститутка за четвърти път, когато и двамата знаете, че щом бъде пипната, трябва да отиде да излежи присъда, тогава й предлагаш избор: да падне на колена пред теб и те издуха подобаващо, или да я откараш, където трябва, за да й направят някои снимки с номера на врата като гердан. Ако трябва да удариш някой тип няколко пъти, за да извадиш от него правилното обяснение, удряй, където няма да стане синьо. Трикове. Малки начини да се смаже една спечена система, която смърди от тъпогъзи закони, замислени да защитят самите гъзове, вършещи престъпленията. Защо ли Лейди Темида има превръзка на очите? За да не вижда кой я чука.
— Даа? — отговори той на позвъняването, поглеждайки своя часовник и питайки се дали не е много рано да изпие едно за стабилизиране.
— Време е да свършим малко работа — каза същият глас. — Трябва вече да си се уморил от тичане насам-натам.
— Слушам.
— Да се видим.
— Не се бъзикай с мен, човече — погледът на Лъмбровски намери третото чекмедже на шкафа в кухнята. Тя беше там, вътре, легнала. Чакаше го.
— Трябва да разговаряме. На четири очи. Не по телефона. Имам снимки, които, мисля, ще те заинтересуват.
— Снимки ли? — попита Лъмбровски, опитвайки се да си спомни дали беше имало достатъчно светлина през онези ранни утрини. Дали можеше някой наистина да е направил снимки?
— Точно така, снимки. Мисля, че ще се заинтересуваш много да ги видиш.
— Колко?
— Това е предмет на договаряне — каза гласът. — Не сега по телефона. Трябва да се срещнем и запознаем.
— Казвай — каза Лъмбровски.
— Ще ти кажа името на заведението. Там ще те потърси друг човек. Той ще уговори срещата. Ако разбера, че се опитваш да ме пързаляш или да забъркаш полицията, никога няма да ме видиш отново. Стане ли така, знай, че няма да можеш да спреш тези снимки. Няма да ти хареса докъде ще стигнат. Засега иди в „Подковата“. Ще ти се обадя там по телефона.
Връзката беше прекъсната.
— Не си намерил, който трябва, симпатяга — каза Хауард Лъмбровски на глас, когато влезе в кухнята и отвори третото чекмедже. Малко се колеба, преди да бръкне вътре. Нямаше да е разумно да бъде пиян. Този тип не беше глупав: явно беше премислил всичко внимателно. Очевидно щеше да наблюдава всеки негов ход през следващите няколко часа. Беше професионалист.
Какво ли, по дяволите, беше правил този тип на паркингите в пет часа сутринта?
4.
В четири и няколко минути, след аутопсията на Малкъм Макдъф, която го беше оставила с гадене в стомаха, но беше довела до някои интересни неща, Дюит реши да проследи „Мустанга“ на Лъмбровски. Любопитството му беше нараснало от резките звуци при отваряне и затваряне на вратата на колата му сутринта. Отби се при Анна — нямаше подобрение и продължи с колата си до крайбрежния жилищен комплекс на Лъмбровски. Няколко минути по-късно откри „Мустанга“ в синьо и бяло. Беше паркиран под навеса за коли на жилищния блок:
Дюит пусна Ръсти да обикаля из съседните места за паркиране и потърси място, където да се облекчи. Ръсти отначало се опита да започне игра на преследване с него, но после се предаде и последва носа си из паркинга.
Местата за колите на паркинга под навеса бяха номерирани, което означаваше, че са повече от сигурно ангажирани. Дюит приклекна, провери под колата на Лъмбровски, опипа асфалта и извади ръката си изцапана с моторно масло. Моторно масло? Наистина се учуди. Но нямаше начин как да разбере, ако не провереше маслото с по-обективен тест — трябваше да сложи чиста хартия на земята, да спре колата отгоре й. За такъв тест трябваше да се получи и съответната писмена заповед. Присъствието на маслото, съчетано с описанието на колата от Де Сика, би могло да се окаже достатъчно да се убеди Сафелети да се обърне с молба към някой съдия да издаде заповед за изследване, но той се усъмни в това.