Човекът беше облечен в тъмно пепитено спортно сако, риза на синьо-бели райета и черна плетена вратовръзка. От горния джоб на сакото се показваше несъответстваща розова носна кърпичка. Ръсти се опита да се захване с нещо друго, обикаляйки около кошчето за отпадъци. Дюит обаче го изпрати на неговото обичайно място пред кантонерката с папки. Кучето се отпусна там и въздъхна.
— Не ти писах да ти изкажа съболезнования за Джулия. А трябваше — извини се Рамирес. — Проклето да е, срам ме беше.
Дюит вдигна рамене.
— Както виждам, посещението ти не е от светски характер. Носиш вратовръзка само по работа.
— Винаги си наблюдателен.
— Да не би да си дошъл за турнира на Мани Рот и набирането на средства за неговия фонд? Мислех, че си демократ.
— Няма връзка с това. Изпълнявам бърза поръчка. Трябва да се върна в Сакраменто до девет довечера.
— Значи трябва да е нещо добро, иначе нямаше да се мъкнеш от толкова далече, нали, Сам?
— Трябваше да говоря със Сафелети за случая „Санчес“. Той отива на дело в съда понеделник сутринта. Двамата изпращаме асистенти на делото и искаме да изгладим някои детайли. Освен това съм дошъл като момче доставчик. Ето папките с материалите по делата, които ти поиска… всички задушавания с автомобилни газове през последните пет години, които се бяха оказали криминални престъпления. Всичко от момчета, заключили малките си сестрички в семейните коли, до бесни лунатици. Всичко е твое. — Купчината беше голяма и Дюит веднага разбра, че няма да е леко да се прегледа всяка страница в тези папки в търсене на подобни ситуации като в двете убийства. Но трябваше. Някой като Нелсън можеше да свърши тази работа. — А това — каза Рамирес и подаде нещо, опаковано в плик от кафява опаковъчна хартия като дебело писмо — е истинска награда. — Той подхвърли плика на бюрото пред него и продължи — можеш да благодариш на онази О’Дейли от лабораторията в Салинас. Някакъв смотаняк излял кафе върху всичките оригинални документи, които бяха нужни за делото „Санчес“. В тях бяха описани резултатите от теста на четвърт тон кокаин от корпуса на оня траулер. Да можеше да чуеш Паркър. Господи, врещеше като луд. Изглежда никой не се е сетил да направи копие на тези резултати, никой в офиса в Монтерей. И поради някаква причина папката с полетите резултати беше пратена при нас посредством Министерството на правосъдието в Сакраменто. И, разбира се, ние нямахме копие от тези проклети неща, така че пратихме молбата до Салинас, където бяха извършени първоначалните тестове. И днес следобед, два часа преди самолета ми да излети за тук, ми се обади по телефона онази с жълтото около устата от Салинас и ми каза, че ако ти осигуря пускане на тест с АСЛО за отпечатъците по камиона на Макдъф, тя мисли, че ще може да намери документите, които търсим. Разбираш ли? Някакъв новобранец стърчиопашка да се опитва да ми завинтва гайките! Щях да скоча до тавана.
Дюит отвори плика и извади многото листи, отпечатани с компютърен шрифт на принтер.
— Какво имаме тук, Сам?
— Както ти казах, подарък.
Дюит вдигна поглед:
— Да не искаш да прочета всичко това?
— Това е за тридесет и петте латентни отпечатъка, които ни изпрати О’Дейли, включително четиринайсет откъслечни по жиците на таблото. Трудни бяха откъслечните, мога да кажа. Много малко извивки и примки, фотосите ги показват от едно до четиринайсет — обясни той. — Знаеш как работи АСЛО: компютърът претърсва базата данни за подобни на отпечатъците образци, които имаме. Откъслечните като тези трябваше да бъдат обработвани вечно. Компютърът просто си скапа мозъка. Този, към който проявяваш интерес, е означен с номер седем. — Дюит ги прерови и го намери. — Всичките други се оказаха помия. Никакви хитове. Два се оказаха на Макдъф.
— Номер седем най-вече?
Рамирес насочи вниманието на Дюит към купчината папки и по-конкретно към фотокопие от някакъв арест, намиращо се най-отдолу.
— Марвин Ууд е твоят човек — каза той. — Живее в Сийсайд. Пада си по големите кражби. Списъкът на до сегашните му е цяла миля. Обича да задига касетофони на коли. Звучи ти познато, нали?
Дюит нетърпеливо разрови купчината документи и накрая намери папката с досието на Ууд, обвита с бандерол. Снимките на физиономията му показваха чернокож с раздалечени едно от друго очи, миловидно лице и плосък профил. Беше записан като висок шест фута и един инч, 210 фунта тежък; неженен. Арестуван девет пъти. Осъждан два пъти. И двата пъти пуснат условно. Беше условно на свобода повечето време от последните три години. Доклада за поведението му по време на условната присъда сочеше, че понастоящем е нает на работа в бензиностанцията на „Шел“ в Кармъл.