— Можем да докажем, че Ууд е бил в колата на Макдъф — обясни Рамирес. — Можем да докажем, че е пипал жиците, които са били свързани със стереото. Изучи го и ще видиш, че Ууд си пада по пипанията и оставянията на следи.
— Някои от другите отпечатъци да са негови?
— Не, нито един.
— Значи поддържаш становището си. Как можеш да обясниш отпечатъците по жиците, а не някъде другаде в кабината? — попита Дюит. Негова беше отговорността да открива и отстранява проблемите, да мисли три крачки напред.
— Хей, не забравяй, че там има и няколко зацапани отпечатъка, които не е ясно чии са. Може да са негови. Или може да се е сетил да избърше всичко твърдо, от желязо и стъкло, в кабината, а да е забравил жиците. Или си е свалил ръкавиците, за да напипа по-добре жиците. Това са съвсем естествени неща.
— Ще се съглася с теб.
— Благодаря ти, аз мога да сложа Ууд в колата. Останалото зависи от теб и е твое.
— Никога не е предприемал опити за физическо насилие — забеляза Дюит, четейки един от документите за арестуване на Ууд. — Нямало е никакво насилие в миналото му. Това не пасва много добре за убиец.
— И аз го забелязах — призна Рамирес. — Но хората се променят. Как е дъщеря ти?
— Еми?
— Тази, която беше наранена.
— Тя е Анна. Не върви на добре. Още е в кома.
— Ако имах по-малка изкуствена челюст, щях ей така да си я въртя из устата и да не питам каквото не трябва. Извинявай за въпроса.
— Не се притеснявай. Еми е страхотна. На четиринайсет, а има акъл за четиридесет. Страхотна е.
— Аха.
— Как е семейството ти?
— Розита и аз се разведохме преди около две години. Живея сам с една котка, която се казва Бийнс и един цветен телевизор, казващ се „Сони“. А при теб ли е още твоята екзотична риба в аквариума у вас? И всички останали същества от твоя домашен адски готин „Морски свят“?
— Добра памет имаш, Сам. Не, продадох ги всичките. Жилището, в което живеем сега, е доста малко. Имах прекалено много спомени, разбираш.
— Даа. Аз продадох нашето легло на един битпазар почти за нищо. Всеки път, когато легнех в това проклето нещо… Не знам. Трябваше да го продам. Разбираш…
Дюит кимна утвърдително. Когато Рамирес си отиде, той вдигна слушалката на телефона.
Първо се обади на Бъфорд Нелсън, второ — на полицая, който контролираше условната присъда на Марвин Ууд, и трето — на полицейски участък „Сийсайд“.
7.
Клеър О’Дейли изпитваше болки, защото столът беше евтин и неудобен. Началството се стискаше за столовете, масите, заплатите, дори за самата сграда и вместо това избираше да харчи обществените пари за хроматографни компютри, електронни микроскопи и портативни лазери. Доста странно й се струваше това, че хората, които си плащат данъците, биха допуснали престъпленията да съществуват в такъв мащаб и жестокост, като сегашните, когато всичко, което се изискваше, беше пари, за да се сложат под контрол. Службите, които прилагаха на практика законите, страдаха от липса на достатъчно персонал, квалификация и парични средства, особено последните. Те бяха в ужасяващ недостиг. Клеър О’Дейли не беше никакъв политик. Тя отбягваше политиката, но живееше с постоянното удивление, че хората могат да изберат да живеят с престъплението.
Кутията беше пред нея. Тя съдържаше всичките неорганични доказателства, събрани по време на аутопсията на Макдъф. Органичните доказателства — мострите от тъкан и кръв — бяха изпратени в пакетиран лед в червени охладители марка „Иглу“. Клеър потърси из съдържанието на кутията нещо интересно, с което да започне работа. Потърсвам беше дума на нейната майка, с която заменяше разравям и претърсвам, и тя се замисли за нея, тъй като майка й не одобряваше нейния сегашен начин на живот. Майка й беше момиче от Джорджия, дама от Джорджия4 от край до край, и въпреки че Клеър беше успяла да поизчисти своя лек акцент, тя никога нямаше да може да поизчисти позорното клеймо, което й беше лепнато, че се е захванала с мъжка работа. Ако нейната майка беше успяла да я накара да живее според нейните виждания, досега Клеър щеше да е бременна, седнала неудобно до кухненската маса да гледа някоя семейна мелодрама по телевизията, докато нещо в традиционния глинен съд на печката се преваряваше. Майка й се обаждаше всяка сутрин по телефона да пита за мъжете в нейния живот. През последните няколко месеца имаха много малко, за което да говорят.
Бележката относно съдържанието на малката стъкленица пред нея, гласеше: „Открито под ноктите на показалеца и средния пръст на дясната ръка“. Отвинти капачката и надникна вътре да види по-отблизо белезникавото на цвят вещество. Особеното нещо при разследването на човекоубийство, осъзна тя, беше, че около дузина хора работят по него и допринасят почти по равно, а повечето остават без никаква благодарност или просто невидяни. Вълнуващият елемент на всяко разследване беше груповата работа. Бяха един малък камерен оркестър — медицинският екзаминатор, съдебният следовател, лабораторните техници, експертите по латентни отпечатъци от пръсти, различните ченгета, някои от които от патрулите — автономни, анонимни и въпреки това под увереното ръководство на следователя, който им беше нещо като водач. Харесваше много техния водач. Трудеха се индивидуално, както правеше тя и сега, вземайки мостра от белезникавото люспесто вещество от стъкленицата и приготвяйки го за хроматограф — една свръхмашина, която нагрява веществата чак до изпаряване и после с компютър анализира газовете, за да определи химическите съставки. В резултат се изписваха графики, които при сравнение с тези в тристепенната база данни, приготвена за справки, можеха да разкрият не само същността на веществото, но често и неговия производител. Сегашната графика я отведе до дял в специалния наръчник, наречен СИНТЕТИЧНИ СМОЛИ. Започна да го разглежда по-бавно, тъй като графиките бяха много подобни. Накрая достигна страница, на която беше показана същата графика, като тази на екрана на монитора. Веществото, намерено под ноктите на Макдъф, беше нискотемпературен плексиглас, произведен от „Филипс Петролиъм“.
4
Джорджия — южен щат с най-развита бяла аристокрация по времето на робовладелството. (Бел.прев.)