Андерсън потвърди засрамен, че той е измъкнал трупа от колата. Дюит за момент реши да свика на нещо като среща двайсетте патрулиращи полицаи на Кармъл и да им напомни за техните задължения — задълженията на първия полицай, пристигнал на местопроизшествието. Проблемът не беше толкова глупостта, колкото незапознатостта с изискванията и неопитността. Всяка година Кармъл виждаше няколко трупа на хора. Но процедурите бяха това, което правеше разследванията последователни, а съдилищата изискваха последователност и постоянство.
Дюит извади портмонето на мъртвия човек. В него намери шофьорска книжка, издадена в щата Калифорния. Име: Джон Голбрайт Осбърн. Сакраменто. Детективът почувства леко вълнение в сърцето, като че ли вследствие на стомашно разстройство. Третата карта в портмонето беше карта за донор на органи. Още едно напрегнато потрепване в сърдечната област, този път по-болезнено. Картата съдържаше текст за най-близкия родственик, който да бъде уведомен в случай на смърт: Джесика Джойс Осбърн. Всеки познаваше Джеси Осбърн — яростната депутатка от щата в Камарата на представителите на Конгреса от листата на Републиканската партия. „Нападателната Джеси“, я бяха нарекли миналата година, защото беше играла баскетбол с момчетата от един щатски приют с благотворителна цел и беше излязла от играта на половината време с две точки, двама поддържащи я от двете страни и кървав нос. На петдесет и пет Осбърн все още беше напориста и имаше куража на млада жена.
Дюит пусна портмонето в една от найлоновите си торбички. Пак свали очилата си и внимателно разтърка стъклата, изчиствайки и излъсквайки ги бавно и внимателно, и пак ги намести на носа си.
Обиколи колата един, два пъти. Оглеждаше внимателно. Осбърн беше направил всичко както трябва за самоубийството, но защо тук? Мястото на събитието не беше никак необичайно или изненадващо. Да не би да е искал да има хубава гледка? А час преди смъртта си дали е имал такава гледка или е било доста тъмно? Защо тук?
Ръсти, шотландската овчарка от не съвсем чистокръвна порода, излая от задната седалка на полицейската кола на Дюит, която всъщност нямаше никакви външни белези като такава. Марката й беше „Мъркюри Зефир“. Дюит смъмри кучето на висок глас и то замлъкна.
Дюит отново коленичи до трупа. Човекът имаше естествен вид, освен неговата синкаво-сивкава кожа. Фаровете на колата на съдебния следовател осветиха допълнително настилката, докато тя се спускаше по хълма, по „Осма“. Не беше ги забелязал на слабата утринна светлина. Три лъщящи като бисери капки привлякоха вниманието на Дюит. Приближи клекнал до тях. Прясно моторно масло, по всяка вероятност. Валеше дъжд, когато Дюит беше събуден в 5 и 30, и въпреки това маслото не се беше отмило. Възможно ли беше това в този силен дъжд? С помощта на швейцарското си армейско ножче той взе от маслото, имащо формата на триъгълник, избърса го от вътрешната страна на друга торбичка, запечата я и я надписа.
— Радиоколата ти беше ли спряна тук през цялото време, след като дойде? — подвикна той на Андерсън.
— Не, сър — отговори Андерсън, тъкмо свършвайки с поставянето на ограничаващата местопроизшествието лента като я завърза за бронята на своята радиокола.
Дюит затвори всички доказателства в кутията на портативната криминална лаборатория в багажника на своя „Зефир“. Освен резервна гума, непробиваема от куршуми полицейска жилетка и комплекта за първа помощ, тук той държеше два големи черни пазарски сака. В тях имаше всякакви инструменти и прибори, които могат да бъдат от полза за всеки възможен следовател. Извади фотоапарата си и засне маслото така, че да се вижда добре местоположението му. Ръсти протестира от задната седалка и отново трябваше да бъде накаран да замълчи.
— Какво има? — попита Андерсън, приближавайки се до него.
Дюит погледна младия патрулиращ полицай в очите и посочи с показалеца на свободната си ръка в ръкавица трупа на Джон Осбърн: