Беше спасен от своя приятел от няколко години Кларънс Хиндеман, сега шеф на полицейския участък „Кармъл“, който му се беше обадил с предложение за работа на детектив сержант — новоразкрита длъжност в полицията на Кармъл, замислена специално за мъж с таланта и опита на Дюит. Беше се надявал, че, приемайки предложението на Хиндеман, ще се настани на спокойна работа, свързана с проследяване на фалшиви чекове и откраднати велосипеди в една малка курортна общност. С откриването на трупа на Осбърн обаче почувства, че в ръцете им е попаднал случай от голяма важност. Щеше да бъде много лесно да се съгласи с желанието на Кап и да загуби правото да се занимава със случая. Вместо това обаче, Дюит улови съдържанието на погледа на Хиндеман и поклати глава отрицателно — „не“. Нямаше да се предаде така лесно.
Хиндеман каза рязко:
— Случаят е на Дюит, Карл. Той докладва на теб, както при всяко следствие. Точно заради това го доведох тук: той има зад гърба си петнайсет години практика на съдебен следовател. Осем от тях изживя като разследващ на практика. Сега сме се захванали да се справим с…
— Той никога не се е захващал с криминални престъпления…
— Криминално убийство? — попита леко учуден Хиндеман. — Кой говори за умишлено убийство? Не говорим ли тук за самоубийство?
— Той говори за такова убийство — троснато каза Кап и посочи с пръст Дюит. — Подразбирал такова убийство.
— Аз моля да ми се даде възможност да изготвя само няколко доклада — оплака се Дюит, — нищо повече. Занимавал съм се с много умишлени убийства като съдебен следовател. Но това не е проблемът тук.
И тримата изкараха едно кратко състезание по викане. То беше прекратено едва след като Ръсти излая от ъгъла. Хиндеман позволяваше лукса на Дюит да води кучето си в сградата на участъка. Технически Ръсти беше считан за талисман. Хиндеман отново възстанови контрол над положението. Дюит щракна два пъти с пръста. Ръсти легна кротко на пода.
— Занимавал съм се с десетки умишлени убийства — поднови думите си Дюит. — Има много малко разлика…
— Има много шибано огромна разлика — изрази несъгласие Кап.
— Въпросът е спорен — изгърмя Хиндеман. — Чел ли си или не си чел бележките на Дюит за местопроизшествието?
— Значи няма никакъв пясък по подметките му. И има малко моторно масло наблизо. Та това е място за спиране на коли, за Бога. Достатъчно ли е това за съмнителен случай, шефе? Чакай да се изясним! Говорим за сина на Джеси Осбърн, освен ако не съм объркал нещо.
— Дюит? Как ще реагираш на това? — С естеството на своя чин и своята длъжност Хиндеман се опитваше да остане възможно най-неутрален, въпреки тяхното приятелство и факта, че техните дъщери бяха най-добри приятелки. Въпреки че понякога пропускаше, Кларънс Хиндеман полагаше усилие да се обръща към Дюит с неговата фамилия, когато се намираха в участъка. Не можеше да си позволи да играе на фаворити.
— Просто искам да проследя развитието на няколко възможности — обясни Дюит. — Едно от нещата, които научаваш като „бръмбърджия“ — каза той, поглеждайки само за миг Кап, — е, че вещественото доказателство ще ти разкаже едната и единствена история. Андерсън компрометира мястото на събитието. Това е допълнително главоболие. — Щом сте чел моя доклад, значи сте запознат с факта, че багажът на Осбърн е бил натъпкан в задната част на багажника. Защо? Може ли това да се обясни веднага?
— На кого му пука?
— На мен! Това е видим факт, който не изглежда правдоподобен!
— Изцяло е относителен — каза презрително Кап.
— Съгласен съм. Няма да оспоря това. Доказателството е относително и е възможно да не означава нищо. Но ние ще знаем със сигурност дали е така, когато всички факти се изяснят, нали? Защо да правим категорично заключение, без да имаме предвид това? — попита той Хиндеман. — Всичко, което искам, е да проведем няколко теста й да елиминираме всякакви изненади.
— Искаш да забавиш изявлението за пресата. Дюит, това е сина на Джеси Осбърн. Сега сме година на избори. Да не искаш да се раздрънка навсякъде?
— Тъй като в този участък има такива хора, които въобще не ценят моето мнение — каза Дюит, насочвайки бележката си към своя непосредствен началник, — аз мисля, че е съвсем уместно да потърся външна помощ. Вие ще приемете мнението на лабораторията в Салинас, нали?
— Не започвай с мен, Дюит.
— Това да ли означава или не?