— Какво знаеш затова? — попита Лъмбровски.
— Нуждая се от някои неща.
— Пари?
— Би било добре.
— Двамата имали ли сме заедно някакъв бизнес досега?
— Не.
— Точно сега съм зает. Имам някои неотложни неща.
— Знам, че е така. Но те видях.
Отново тишина.
— Искаш нещо, което имам?
— Искам — каза настоятелно мъжът.
— Не мисля, че ще стане — каза Лъмбровски и отново затвори.
Мъжът удари с юмрук по телефона; после веднага дръпна яростно слушалката. Хвана я с две ръце и я задърпа енергично към себе си, докато накрая тя се откъсна от своя кабел.
Огледа слушалката в ръката си, от която като опашка висяха жички. Замахна и я удари в нейната люлка така, че да остане там. С бърза крачка прекоси улицата и влезе в бара. Седна на стол до една ъглова маса, където светлината не причиняваше болка на очите му.
След мача по телевизията започнаха късните „Последни новини“. Той беше вече на третата си бира и се чувстваше по-добре. Говорителката имаше много грим и се усмихваше фалшиво, подобно на медицинска сестра. Тя каза с пронизващ глас:
— Трупът на сина на представителката в Камарата на представителите от област Сакраменто Джесика Осбърн, Джон Голбрайт Осбърн, беше намерен от полицията на Кармъл във вид, описан от говорител на полицията, говорещ за очевидно самоубийство. Не бяха съобщени никакви подробности и следствието продължава, но източници от „Новини Едно“ са били осведомени от лица, близки до следствието, че не е изключено убийство. Детективът Джеймс Дюит, който води разследването, отказа коментари. Повече за интригуващото разследване в утрешния час „Добро утро с новини“.
Мъжът, който беше вдигнал бутилката с бира, я остави на масата.
„Не е изключено убийство“. — Думите отекнаха в съзнанието му.
— Искате ли още една? — попита сервитьорката.
— Това променя всичко — каза мъжът с бирата.
2
Сряда
1.
Дюит показа значката си на входа на Кармъл към района на Пебъл бийч с оглед да избегне плащането на петдоларовата такса, която се изискваше от туристите, преминаващи с коли по седемнайсеткилометровата околовръстна панорамна дъга край полуострова. Той знаеше своя път по лабиринта от пътища с постоянни завои, виещи се край къщите с големи като витрини прозорци. Районът, през който преминаваше пътя, се състоеше от идеално запазена природа и модерни къщи — всяка една за по милион долара — скрити сред кедрови гори, диви треви и храсти, кадифенозелени игрища за голф и ослепителната неравна и скалиста линия на крайбрежието на вечно неспокойния Тих океан. Не можеше да не се попита човек откъде се бяха взели всичките тези пари. Тази сцена на изобилно богатство и неприкосновеност граничеше за Дюит с притеснението. Дори с помощта на профсъюза той живееше на границата на нормалния живот. Раната на главата на Анна я остави в окаяно положение, в което тя линееше с всеки изминат ден на легло в Общинската болница, което, на свой ред, караше и спестяванията на Дюит да линеят.
Посъветваха го да я премести в някоя по-евтина обществена клиника и той претегли предложението няколко пъти. Най-близката се намираше на два часа път с кола, но Джеймс Дюит накрая отхвърли идеята, тъй като считаше ежедневния контакт със семейството много по-важен за неговата дъщеря, отколкото физическото й изолиране по-далеч. Опитваха се да го убедят по всякакъв възможен начин — лекари, счетоводители, дори свещеници — но Дюит не искаше да изостави своята надежда. Надеждата през последните няколко месеца се беше оказала, че е едно силно гориво.
Самата мисъл за пари се въртеше постоянно като непрекъсната музикална касета в главата му — потискаща, угнетяваща спирала, която вселяваше в него мрачно настроение. Казваха, че ключът за превъзмогване на самотата, за оцеляване, били оптимизмът и състоянието на благодарност. Дузина такива клишета подскачаха из главата му и като че ли изглеждаше съвсем уместно да отиде с кола в някоя гора, за да намери спокойствие и оптимизъм, но уви. Като че ли отгатнал неприятните му мисли и за да го извади от потиснатото му състояние, Ръсти се наведе от задната седалка, подаде розов език и го лизна по врата зад ухото. Дюит протегна ръка назад и го подраска. Забелязал някаква хрътка да тича стремително успоредно на пътя, Ръсти скочи бързо, застана до страничния прозорец и излая свирепо — винаги правеше така с безпомощен опонент. Продължи да лае чак докато Дюит спря колата пред гледащата към океана къща на Присила Лафтън, въпреки че хрътката беше изчезнала преди няколко минути.
Високата порта беше направена от секвоя с квадратни подпорни греди, високи двайсет фута. Високи стъклени панели позволяваха на Дюит безпрепятствена гледка към вътрешностите на къщата, дори през нея и към разбиващите се вълни на океана отвъд. Който постоянно променяше цвета си — в момента сиво-син. Пред двойната входна врата от дъб с дърворезба, в изкусно изработена ориенталска рамка висеше огромна матирана месингова камбана. Той поклати една издаваща се от стенала до вратата ръчка и камбаната удари с приятен мелодичен тон, проникващ във всяка клетка на Дюит. Натрапчивият звън отлетя бавно и се стопи сред гората. Чак тогава той забеляза осветения бутон на електрически звънец от лявата страна на вратата. Камбаната като че ли беше поставена само за издаване на елегантни хармонични мелодии в тази крайградска жилищна част сред природата, но не за друго.