— Хубаво. Тогава, ако обичаш, поръчай вечеря и напитки за нас, а аз ще слушам — да видим колко думи ще успея да схвана. Мисля, че паметта ми постепенно започва да се възстановява.
Уедърал заговори на единия от техниците, но Лазарус го прекъсна:
— Сладкият вермут трябва да бъде една трета от чашата, не една втора.
— Така значи? Вие разбрахте това?
— Общо взето. Индоевропейски корени, с опростени синтаксис и граматика — започвам да си го припомням. По дяволите, когато човек е трябвало да учи толкова много езици като мен, не е трудно да се обърка. Но всичко се възстановява в паметта ми.
Обслужиха ги толкова бързо, сякаш екипът предварително е бил готов да достави всичко, което Старейшината и pro tem председателят поискат.
Уедърал повдигна чашата:
— За дълъг живот!
— Да не дава Господ! — изръмжа Лазарус, сръбна и направи гримаса. — Пфу! Котешка пот. Но има алкохол вътре. — Отпи отново: — По-добре е, когато ти сковава езика. И така, Айра, достатъчно дълго го усуква. Каква беше истинската причина, поради която ме лиши от абсолютно заслужения покой?
— Лазарус, ние се нуждаем от вашата мъдрост.
Прелюдия II
Лазарус го зяпна ужасен:
— Какво каза?!
— Казах — повтори Айра Уедърал, — че ние се нуждаем от вашата мъдрост, сър. Наистина.
— А аз си помислих, че отново съм попаднал в един от онези предсмъртни кошмари. Синко, ти май си объркал вратата. Опитай от другата страна на коридора.
Уедърал поклати глава:
— Не, сър. Е, не държа толкова на думата „мъдрост“, щом ви дразни. Но ние трябва да научим всичко, което знаете. Вие сте над два пъти по-стар от следващия по възраст член на Семействата. Споменахте нещо за повече от петдесет практикувани професии. Ходили сте навсякъде, видели сте много повече от когото и да било. Безспорно сте научили повече от всеки от нас, останалите. Сега ние не се справяме кой знае колко по-добре, отколкото преди две хиляди години, времето на вашата младост. Би трябвало да знаете защо продължаваме да повтаряме грешките на своите предшественици. Ще е огромна загуба за нас, ако побързате да умрете, без да отделите време да ни разкажете онова, което сте научили.
Лазарус се намръщи и прехапа устни.
— Синко, едно от малкото неща, които съм разбрал, е, че хората почти никога не се учат от опита на другите. Те се учат — когато изобщо го правят, а това не се случва често — по свой собствен, труден начин.
— Дори само това твърдение прави записа стойностен.
— Х-м. Никой не би научил нищо от него — това казва то. Айра, възрастта не носи мъдрост. Тя просто превръща обикновената глупост в арогантна самонадеяност. Единственото й преимущество, което мога да отбележа, е, че тя обхваща промените. Младият човек вижда света застинал, като картина. А на стария човек носа му е натрит от промени и още промени, и още повече промени; толкова много пъти, че той знае — светът е движеща се, вечно изменяща се картина. Той може и да не я харесва — и най-често е така, поне при мен, — но той знае, че светът се променя, и това познание е първата крачка към справянето със същия този свят.
— Мога ли да публикувам току-що казаното от вас?
— А? Та това не е мъдрост, а клише. Очевидна истина. Всеки глупак ще се съгласи, дори и да не се ръководи от тези принципи.
— Вашето име ще придаде на мисълта голяма тежест, Старши.
— Прави каквото искаш, това е просто здрав разум. Но ако смяташ, че съм седял коляно до коляно с бога, помисли си пак. Дори не съм започнал да проумявам как функционира Вселената, още по-малко знам какво е предназначението й. За да формулира основните въпроси относно този свят, човек трябва да застане извън него и да го погледне. Но отвътре няма да стане. Не за две хиляди години, ами и за двайсет хиляди. Може би чак когато умре, човек се освобождава от локалната си перспектива и може да види нещата в тяхната цялост.
— В такъв случай вие вярвате в задгробния живот?
— Не бързай! Не „вярвам“ в нищо. Знам това-онова — дребни нещица, не Деветте Милиарда Имена на Бога — от собствения си опит. Но вяра в мен няма. Тя прегражда пътя на познанието.
— Ето какво ни трябва, Лазарус: вашите познания. Макар и да казвате, че не са нищо повече от „дребни нещица“. Ще ми разрешите ли да предположа, че всеки, успял да оцелее до вашата възраст, трябва неизбежно да е научил много, защото иначе не би живял толкова дълго? Повечето хора умират от насилствена смърт. Самият факт, че ние живеем много повече от нашите предци, прави това неизбежно. Пътна злополука, убийство, диви животни, спорт, пилотска грешка, настъпване на замърсен остър предмет — в края на краищата нещо ни застига. Животът ви не е бил сигурен, кротък — а тъкмо обратното! — и все пак сте успявали да надхитряте всички опасности цели двайсет и три века. Как? Това не може да е просто късмет.