А непрекъснатият поток от въпроси не притеснявал Дейв, като се изключи възможността заради тях понякога да закъснява за хранене, когато е гладен до смърт — и той се научил да отговаря бързо, да стои търпеливо и да слуша внимателно всички подхвърлени му въпроси. Някои от тях били подвеждащи, например: „Господинчо, ти девствен ли си?“ Както и да отвърне плебеят, се оказвало, че е в беда, ако отговорът е пряк. По онова време на проблема за девствеността или отсъствието й се отделяше огромно внимание, не знам защо.
Подвеждащите въпроси изисквали нестандартни отговори; Дейв установил, че приемливите отговори са от типа на: „Да, сър! В лявото ми ухо.“ Или например в пъпа.
Но повечето провокационни въпроси били отправяни с цел плебеят да прояви смиреност в отговора, което се смятало за смъртен грях. Пита те например тарторът: „Мистър, би ли ми казал, че съм красив?“ Приемливият отговор е: „Сър, майка ви би могла да каже това, но не и аз“ или „Сър, вие сте най-красивият мъж сред маймуноподобните, който съм виждал“.
Такива отговори били рисковани — те можели да изкарат тартора от равновесие, — но били по-сигурни от смирените отговори. Обаче колкото и оригинален да се опитва да бъде плебеят, веднъж седмично тарторът решавал, че се нуждае от наказание — своеволно наказание без съд и присъда. Наказанията били от леки — едни и същи упражнения, повтаряни до изнемога, тях Дейвид изобщо не ги обичал, защото му напомняли за „честния труд“; до строги — налагане по задника. Може да ти се стори, че това не е нищо особено, Айра, но аз не ти говоря за пошляпванията, които понякога децата получават. Там побоите се нанасяли или с плоската страна на щика, или с метла, прикрепена към дълга тояга. Три удара от зрял човек в перфектно здраве са способни да докарат на седалищната част на жертвата натъртвания, синини и кръвоизливи, придружени с нетърпима болка.
Дейвид старателно се опитвал да избягва подобни мъчения, но да му се разминат съвсем, нямало как, дори и чрез молби за пощада, защото някои от тарторите били истински садисти. Така че Дейв стискал зъби и търпял, смятайки — с пълно основание, — че ако избяга от училището, ще спомогне за утвърждаването на абсолютната власт на тартора. Така че се взирал в новото муле и търпял.
Но имало и още по-големи опасности за личната му свобода и изгледите за живот без „честен труд“. Армейският мистицизъм включвал в себе си идеята, че перспективният офицер трябва да преуспява в атлетичните видове спорт. Не ме питай защо — тук е възможно да има рационално обяснение не повече, отколкото в останалите клонове на теологията.
И така плебеите нямали друг избор, освен да се занимават със спорт. И всеки ден Дейвид бил принуден да прекарва по два часа, които иначе се водели за свободно време, не в дрямка или в мечти в училищната библиотека, а в уморителни упражнения.
Още по-лошо било, че някои разновидности „спорт“ не само принуждавали Дейвид неоправдано да хаби енергия, но и заплашвали толкова ценената от него собствена кожа. „Бокс“ — това е отдавна забравена дума, означаваща безцелна битка, в която двама мъже се млатели един друг за определен период от време или докато един от тях бъде пребит до загуба на съзнание. „Лакрос“ — това било нещо подобно на сражение между туземците, по-рано населявали същия континент. Две групи мъже, въоръжени с тояги, гонели летящ снаряд, с чиято помощ се смятал резултатът. Перспективата да заработи още някоя синина или счупване при съприкосновение с тоягите държали нашия герой далеч от този спорт.
Имало едно нещо, наречено „водно поло“, в което два отбора плувци се опитвали да се издавят помежду си. Дейвид го избягнал, като се направил, че плува едва-едва — само колкото да не бъде изгонен от училище. А бил великолепен плувец — още от седемгодишната си възраст, когато двама по-големи негови братовчеди го хвърлили в местния ручей, — но успял да скрие уменията си.
Най-престижният вид спорт се наричал „фут бол“ и тарторът винаги се стремял да си избира от всеки нов отбор за първа жертва новака, който би могъл да постигне големи успехи в този организиран побой. Дейвид не бил виждал дотогава подобно нещо, но още от пръв поглед миролюбивата му душа се изпълнила с ужас.
И имало защо: две банди от по единадесет души преследвали надут елипсовиден мехур, като преодолявали съпротивата на противниковата банда. Всичко това придружено с някакви ритуали и мъчноразбираема терминология, но основната идея била ясна.