Звучи безвредно и доста глупаво. Глупаво — определено, обаче съвсем не безопасно; правилата позволявали противниковата шайка да атакува човека с кълбото по най-разнообразни насилствени начини, най-безобидният от които е да се хване играчът докато тича и бъде хвърлен на земята, сякаш е купчина тухли. Понякога трима или четирима съперници се нахвърляли върху един, като извършвали недостойни и груби действия, недопустими от правилата, но незабележими в такова меле.
Смятало се, че подобни действия не водят до смърт, но понякога имало и смъртни случаи. Да се контузиш сериозно обаче било нещо нормално.
За нещастие на Дейвид той имал идеалните физически данни за успех в този „фут бол“ — ръст, тегло, острота на зрението, бързина, рефлекси. След завръщането от морските учения най-големите със сигурност биха го набелязали като доброволец за жертвоприношение.
Дошло време да помисли какво да прави.
Единственият възможен начин да се спаси от въпросния „фут бол“ бил да се занимава с някакъв друг спорт. И той намерил такъв.
Айра, имаш ли представа какво е това „фехтовка“? Добре… значи мога да говоря свободно. В историята на Земята имало време, когато мечът, непрекъснато използван четири хилядолетия, престанал да бъде оръжие. Обаче мечовете продължавали да съществуват и отчасти били съхранили сянката на древния си престиж. Смятало се, че джентълмените трябвало да умеят да използват меча и…
— Лазарус, какво е това „джентълмен“?
— Какво? Не ме прекъсвай, момче, объркваш ме. Джентълмен е… уф. Добре, нека да помисля. Общата дефиниция… Може да си помислиш, че е нещо сложно. Някои казват, че човек го има по рождение — отличителна черта, която се наследява по генетичен път. Само че що за отличителна черта е това? Предполага се, че джентълменът предпочита да е по-скоро мъртъв лъв, отколкото жив чакал. Обаче аз предпочитам да съм жив лъв, което ме поставя извън всякакви правила. Мм… ако трябва да го кажа сериозно — качеството, обозначено с това название, представя бавната поява в човешката култура на етика, по-висша от обикновената човешка лична изгода… Дяволски бавна поява, ако питаш мен; човек все още не може да се опре на джентълменството, ако се подхлъзне.
Та тогава офицерите се смятаха за джентълмени и носеха мечове. Дори и летците, само Аллах знае защо.
Кадетите не просто се смятаха за джентълмени — имаше закон, който твърдеше, че те са джентълмени. Така че се учеха да владеят хладното оръжие поне минимално: колкото да не се порежат или да не набодат случайно попаднал им зрител. Но не чак толкова, че да могат да се сражават с мечове, а когато протоколът изискваше да ги носят, изглеждаха доста глупаво с тях.
Но фехтовката се признаваше за спорт. Не беше толкова престижна, колкото футбола, бокса или дори водното поло, но бе в списъка и съответно — достъпна за плебеите.
Дейвид видял в нея спасението си. Според елементарния физически закон, ако се намирал на фехтовалната пътека, нямало как да се озове едновременно и долу, на футболното игрище, сред садистичните горили с обувки с шипове, скачащи нагоре-надолу върху му. Доста преди горните класове да се върнат в училището, кадетът плебей Лем си спечелил място в отбора по фехтовка, не пропускал нито една тренировка и скоро се наредил сред най-перспективните в отбора.
На въпросното място по онова време имало три вида фехтовка: сабя, шпага и рапира. Първите два вида използвали истински видове оръжия. Естествено, остриетата и върховете били притъпени, но въпреки това било възможно човек да се нарани с тях, понякога и фатално, макар и да се случвало рядко. Но рапирата се оказала лека играчка, псевдомеч с подвижно острие, което се прегъвало и при най-малък натиск. Битката с такова оръжие само имитирала истинска и била не по-опасна от игра на „пържоли“. Така че Дейвид избрал именно това „оръжие“.
То сякаш било създадено за него. Доста от изкуствените правила на боя с рапири давали огромно преимущество на хората с бързи рефлекси и остър ум, а Дейвид бил точно такъв. Имало известно натоварване, но не каквото е във футбола, лакроса или дори в тениса. Но най-вече спортът не изисквал съприкосновение между телата — него Дейвид намирал за най-неприятното нещо в грубите игри, които избегнал. Той целеустремено се отдал на тренировките, за да осигури безопасността си.
Проявеното усърдие му позволило още преди да завърши плебейската му година, да стане национален флотски шампион по рапира. Това накарало неговия командир на взвод да се усмихне — изражение, абсолютно неуместно върху лицето му. Командирът на кадетската рота го забелязал за пръв път и го поздравил.