Дейвид спешно бил пратен на брега, за да се провери притежава ли данни за летец.
И той наистина ги имал! Освен умствените и физическите си качества той притежавал висока мотивация — новата работа се осъществявала в седнало положение, независимо дали в класната стая, или във въздуха; нощните дежурства отпадали и можел да си спи вкъщи; заплатата му нараснала наполовина; и най-сетне — полетите се смятали за опасен труд и били възнаграждавани с премии.
По-добре да ти разкажа някои неща за тогавашните самолети, защото те нямат нищо общо с летящите машини, с които си свикнал. В някои отношения те бяха опасни. И с дишането имаше проблеми. Но не беше толкова опасно, колкото наземните автоматични превозни средства, да не говорим пък за ужасите, дебнещи пешеходците. Обикновено всички самолетни катастрофи, фатални или не, ставаха поради грешки на пилотите; Дейвид никога не позволил подобни инциденти да се случат с него. Той искал да стане не най-отчаяният, а най-опитният летец в небето.
На външен вид самолетите бяха абсолютно нелепи — нищо в небето днес не прилича на тях, освен може би детските хвърчила. Всъщност самолетите така и ги наричаха — „хвърчила“. Имаха по две крила — горно и долно, а мястото на пилота бе между тях. Малка прозрачна преграда пазеше лицето му от вятъра. Не се учудвай, тези леки конструкции летяха доста бавно, движеха се с помощта на въртяща се перка.
Крилата се правеха от боядисана тъкан, опъната върху твърда рамка — само това е достатъчно да разбереш, че скоростта бе доста далеч от звуковата. Освен при нещастните случаи, в които пилотът неудачник полита право надолу и измъква и двете крила, в отчаян опит да изправи самолета.
Което никога не се случило на Дейвид. Някои хора са летци по рождение. Достатъчно било Дейвид само да зърне самолета и веднага разбирал какъв е пределът на възможностите му, също толкова добре, колкото разбирал и устройството на стойката за доене, от която бил избягал.
Научил се да лети почти толкова бързо, колкото и да плува.
Инструкторът му казал: „Дейв, ти имаш дарба. Мисля да те предложа за обучение за пилот на изтребител.“
Пилотите на изтребители бяха аристократите сред летците; те се издигаха във въздуха, за да се срещнат в битка с противника един срещу един. Пилот, който успее да постигне победа пет пъти — тоест да унищожи противниковия пилот и самият той да оцелее, — ставаше „ас“, което беше много висока чест, тъй като, както лесно може да се съобрази, вероятността за такова събитие е една втора на пета степен, или едно към трийсет и две. Докато, обратно, шансът да бъдеш убит е почти сигурен.
Дейв благодарил на наставника си и докато кожата му настръхвала, мозъкът му вече работел на пълни обороти в търсене на начин да избегне тази висока чест и в същото време да не се лиши от наполовина по-високата си заплата и от удобството да работи седнал.
Да управляваш изтребител си имаше и други недостатъци, освен опасността всеки срещнат чужденец да ти подпали задника. Пилотите летяха на „хвърчилата“ си без допълнителен екипаж и сами си бяха навигатори — без компютри, радиовръзка или каквото и да било други устройства от тези, които се използват днес… или дори като използваните по-късно през същия този двайсети век. Използваният метод се наричаше „мъртво изчисление“, тъй като, ако разчетеш полета неправилно, ти си мъртъв — самолетите на флота летяха над водата, излитаха от малък плаващ аеродрум, а запасът гориво на изтребителите стигаше само за няколко минути. Ще добавя още, че по време на битка се налагаше пилотът да разделя вниманието си между проблемите на навигацията и опитите да свали атакуващия чужденец, преди онзи да е свалил него. Ако пилотът искаше да стане ас — или, което е едно и също, да вечеря същата вечер, — се налагаше първо да свърши по-важната работа и чак после да мисли за навигацията.
В допълнение на възможността да се загубиш насред морето и да потънеш заедно с „хвърчилото“, когато свърши бензинът… всъщност разказах ли ти по какъв начин летят тези неща? Въздушната перка се задвижва от двигател, използващ химична екзотермична реакция — окисляване на въглеводородна течност, наречена „бензин“. Ако ти се струва, че това е нелепо, ще ти кажа, че си беше нелепо още тогава. Методът си е ужасно неефективен. Летецът трябваше да се съобразява не само с факта, че бензинът може да свърши насред океана. Често се случваше своенравните двигатели да се закашлят и да излязат от строя. Което понякога бе фатално.