Но причината Дейвид да не желае да стане пилот на изтребител не била опасността — просто това не влизало в генералния му план. Летците на изтребители били прикрепени към плаващи летища — самолетоносачи. В мирно време — а онези години бяха такива — летците не работеха особено усилено, рядко даваха вахти и прекарваха по-голямата част от времето си на брега, на сухопътни летища, въпреки че се водеха в списъците на самолетоносачите и се придвижваха напред в кариерата си както в чиновете, така и в заплатата.
Но няколко седмици годишно пилотите, прикрепени към самолетоносачи, трябваше да прекарват в морето, на Маневри. Налагаше се да стават час преди зори, за да загреят онези опърничави двигатели, а после да стоят край самолета, готови да излетят при първия признак за реална заплаха или за нейна имитация.
Дейвид мразел всичко това — ако зависело от него, не би се явил и на Страшния съд преди обед.
Имало още една отрицателна страна: кацането на тези плаващи летища. На сушата Дейвид можел да кацне върху монета от десет цента и да върне рестото. Но това зависело от собствените му умения, развити във висша степен, защото в опасност била собствената му кожа. Обаче при кацане на самолетоносач зависиш от уменията на друг, на дежурния на палубата, а Дейвид силно се съмнявал, че е редно да рискува същата тази кожа, като се довери на уменията, добрите намерения и бързината на реакцията на някой друг.
Айра, вероятно не си виждал подобно нещо в живота си. Представи си космодрума тук, на Нови Рим. За да кацне, корабът се контролира от земята, нали? Така кацаха и самолетите в онези дни върху самолетоносачите, само че аналогията не е пълна — кацането върху палубата на самолетоносачите тогава се извършваше без уреди. Никакви. Не те занасям.
Всичко се правеше на око — както дете хваща подхвърлена топка по време на игра — само че топката бил Дейвид, а го ловял дежурен пилот на самолетоносача. Налагало се Дейвид да забравя за собственото си майсторство, за собствената си преценка и да поверява живота си на дежурния, инак нещастието би било неизбежно.
Дейвид винаги разчитал на собствената си преценка, дори когато целият свят бил против. Да се довериш в такава степен на друг човек можеш само ако напълно забравиш за собствената си природа. Все едно да оголиш корема си пред хирурга и да му кажеш: „Хайде, режи!“, когато не си сигурен дали хирургът е в състояние да нареже правилно дори парче шунка. Така че кацанията на самолетоносача наистина можели да накарат Дейвид да се откаже и от наполовина по-високата заплата, и от леката работа, само и само за да не се доверява на оценката на друг човек, който при това не рискува нищо в момента.
Трябвало да концентрира цялата си воля, за да се реши да го направи първия път, но от това не му станало по-леко. Обаче научил един абсолютно неочакван урок: оказало се, че съществуват обстоятелства, при които оценката на друг човек не само че е по-важна от собствената, но и е несравнимо по-важна.
Разбираш ли… не, май не разбираш, явно не обясних добре какво имам предвид. Самолетът, приземяващ се върху самолетоносач, има шанс да не се разбие само ако куката на опашката му се скачи с металното въже, опънато по дължината на палубата. И ако летецът следва само собствената си преценка, изградена от опита при кацане на сухопътни летища, той би могъл да се разбие от задната част на кораба; или пък, ако знае за тази опасност и се опита да я избегне, може да прелети прекалено високо и да не успее да се скачи с въжето. Вместо голяма равна площадка, прощаваща всички грешки, той има пред себе си малко „прозорче“, в което трябва да се вмъкне прецизно — нито по-горе или по-долу, нито вляво или вдясно, без да лети твърде бързо или прекалено бавно. При това не може да види дали прави всичко както трябва.
По-късно процесът стана полуавтоматичен, после и автоматичен, но когато го усъвършенстваха в необходимата степен, вече нямаше нужда от самолетоносачи. Това е показателно за човешкия „прогрес“: тогава, когато разбереш как да постъпиш, се оказва, че е твърде късно.
Но често се оказва, че натрупаните знания могат да помогнат при решаването на друг проблем. Инак още щяхме да се люлеем по клоните на дърветата.
И така, пилотът на самолета беше принуден да се доверява на дежурния на палубата, който можеше да види какво се случва. Наричаха този дежурен „сигнализиращ офицер при кацане“ и той използваше флагчета, за да съобщава на пилота в самолета как върви кацането.