Преди да се реши за пръв път на тази противоестествена постъпка, Дейвид направил три обиколки в небето, накрая се овладял, доверил се на сигнализиращия офицер и получил разрешение за кацане.
Едва когато вече бил на палубата, разбрал каква уплаха е преживял — пикочният му мехур се бил освободил от съдържанието си.
На вечерта получил майтапчийско удостоверение: „Кралски орден на Мократа пелена“, подписано от сигнализиращия офицер, заверено от командира на ескадрона, със свидетели — неговите колеги. Такова унижение не бил изпитвал от края на плебейската си година. Малка утеха било, че орденът се връчвал често: приготвените предварително бланки очаквали подмокрените пилоти от всяка нова група.
Оттогава той следвал перфектно указанията на сигнализиращия офицер, подчинявал им се като че ли е робот, владеел емоциите си сякаш е под самохипноза. И когато му се наложило да осъществи нощно кацане — което играеше още повече по нервите на пилотите, тъй като те не можеха да видят абсолютно нищо освен светещите пръчки, използвани от сигнализиращите офицери вместо флагове — Дейвид извършил идеално кацане още от първия опит.
Дейвид си траел за намерението си да не търси славата на пилот на изтребител, докато не се убедил, че си е спечелил репутацията на превъзходен летец. Тогава подал молба за преквалификация — пилот на многомоторен самолет. Осъществяването на това му желание се оказало страшно мъчна работа, защото така високо оценилият способностите на Дейвид инструктор междувременно станал командир на неговия ескадрон и именно той трябвало да се запознае с молбата на Дейв. Веднага щом молбата стигнала по местоназначението си, Дейвид бил повикан в кабинета на началника си.
— Дейвид, какво е това?
— Там всичко е написано, сър. Искам да се уча да управлявам по-големи самолети.
— Да не си се чалнал? Ти си пилот на изтребител. Още три месеца в разузнавателния ескадрон — и ще ти дам превъзходни препоръки, като те изпратя на преквалификация, но като пилот на изтребител.
Дейв мълчал.
Командирът на ескадрона упорствал:
— Или те е разстроил глупавият „медал на пелената“? Та половината пилоти във флота са удостоени с него! По дяволите, човече, аз също имам такъв! Той не те е унизил в очите на другарите ти; предназначението му е да ти напомня, когато ти порасне работата, че и ти си човек.
Дейвид продължавал да мълчи.
— По дяволите, какво стоиш като пън! Вземи тая хартийка и я скъсай. После напиши нова — за преквалификация като пилот на изтребител. Няма какво да чакаш три месеца, ще те пусна още сега.
Дейвид стоял безмълвен. Командирът му го гледал, целия почервенял, а после казал меко:
— Може би греша. Може би овцете не притежават качествата, нужни за един пилот на изтребител34. Това е всичко. Свободен си.
На „по-големите самолети“, многомоторните летящи „лодки“, Дейвид най-сетне се почувствал като у дома си. Те били прекалено грамадни, за да излитат от самолетоносачи, въпреки че формално били част от флота. На практика Дейвид прекарвал всяка нощ вкъщи, в собственото си легло и до собствената си съпруга. Твърде рядко му се налагало да нощува в базата по време на дежурство, още по-рядко големите „лодки“ излитали в небето нощем. Те не летели много често и през деня, в хубаво време: били прекалено скъпи, за да бъдат рискувани, всеки полет гълтал много средства, а държавата в ония времена била настроена на вълна икономии. „Лодките“ летели в пълен екипаж; на двумоторните — четирима или петима души, а на четиримоторните — още повече; често на борда вземали и пътници, за да могат хората да набират летателно време, необходимо за повишение. Всичко това устройвало Дейвид — не било необходимо да управлява самолета, докато се занимава с още шестнайсет неща, можел да забрави за преценката на сигнализиращите офицери, за капризите на двигателите и най-сетне — за недостига на бензин. Разбира се, ако зависело от него, той винаги сам би осъществявал кацанията, но когато първият пилот го освободил от това задължение, Дейвид се научил да не показва безпокойството си, а с течение на времето напълно се избавил от страховете си, понеже всички пилоти на голямата „лодка“ били предпазливи и явно възнамерявали да живеят дълго. (Пропуснато.)
… Години Дейвид прекарал комфортно и два пъти го повишавали.
После избухна войната. През този век войните не преставаха, но по-често бяха в далечни краища на света. Обаче тази засегна почти всеки народ на Земята. Дейвид нямал ясна представа за войната; според него предназначението на флота било само с външния си вид да отказва останалите от всякакво желание да воюват. Но мнението му не интересувало никого. Било твърде късно да се суети и да подава оставка, нямало къде да избяга. Така че той решил да не се вълнува заради неща, които не е в състояние да промени, което било добре, защото войната била дълга, жестока и погубила милиони хора.