— Да съм обмислил? Решението ми е твърдо, казах ви.
— Не това имах предвид. Не зная кой притежава хардуера на нещото, наречено „Минерва“. Предполагам, че настоятелството. Предлагам ти незабавно да й наредиш да започне дублирането на паметта си и на логическите си блокове, за да създаде свое второ „аз“ на моята яхта „Дора“. Минерва трябва да знае какви вериги и материали са й нужни, а Дора — какво пространство е на разположение. Мисля, че е предостатъчно, най-важното са паметта и логиката, нали Минерва няма да дублира външните си блокове. Но започни веднага, Айра. Ти няма да си щастлив без Минерва — не и след като си бил зависим от нея около век.
И аз мислех така. Но вяло се възпротивих:
— Лазарус, сега, след като се съгласихте на пълно подмладяване, аз няма да наследя яхтата ви. Не и в обозримото бъдеще. Същевременно наистина възнамерявам да емигрирам. Най-късно до десет години.
— Е, и какво? Ако умра — ще ме наследиш. Не съм ти обещавал, че няма да посягам към онзи бутон след като изминат хиляда дни, колкото и търпеливо да ме посещаваш. Но ако остана жив, ти обещавам, че ще ви откарам — теб и Минерва — на която планета си избереш. Междувременно погледни вляво, нашата Ищар само дето не си подмокри гащичките, за да й обърнеш внимание. Ако изобщо носи гащички.
Обърнах се. Администраторката по подмладяването държеше някаква хартия, която явно настояваше да ми покаже. Взех я от уважение към ранга й, въпреки че бях наредил никога да не бъда обезпокояван по време на разговорите ми със Старейшината, освен ако не избухне революция. Прегледах я, подписах се, сложих отпечатъка на пръста си и я върнах обратно — жената засия.
— Малко работа с книжа — уведомих Лазарус. — Междувременно някой чиновник е превърнал думите ви в писмено нареждане. Искате ли да продължите с процедурите незабавно? Не, не точно в момента, а довечера?
— Бива… И ми се ще утре да си намеря място за живеене, Айра.
— Не ви ли е удобно тук? Само кажете какво искате да се промени и незабавно ще бъде сторено.
Лазарус сви рамене.
— Всичко е наред, само че това място твърде много напомня болница. Или затвор. Айра, кълна се, те не само ме напомпаха с нова кръв — сега се чувствам чудесно и не се нуждая от болнично легло. Мога да живея където си искам и да идвам тук само за процедурите.
— Добре… Бихте ли ме извинили, че ще премина малко на галакта? Искам да обсъдя проблема с дежурните техници.
— Ти ме извини, Айра, но ти напомням, че караш една дама да чака. Твоят разговор търпи отлагане. Но Минерва знае, че предложих тя да се дублира, за да можете да летите заедно… а ти не си казал „да“ или „не“, нито пък си измислил нещо по-добро. Ако няма да правиш нищо, сега му е времето да й кажем да изтрие от паметта си тази част от разговора ни. Преди да й гръмне съответната верига.
— О, Лазарус, тя не размишлява върху нещата, записани в този кабинет, преди да получи конкретно нареждане.
— Искаш ли да се обзаложим? Несъмнено тя само записва повечето разговори, но точно този ще я накара да размишлява и това е по-силно от нея. Изобщо ли не познаваш жените?
Признах си, че не ги познавам.
— Но знам какви инструкции й дадох относно съхранението на вашите записи.
— Нека проверим. Минерва?
— Да, Лазарус.
— Преди време попитах Айра за твоя потенциал на Тюринг. Обмисляла ли си разговора, който последва след този въпрос?
Заклевам се, че тя се поколеба… което е нелепо; за нея една наносекунда е много по-дълго време, отколкото секундата за мен. Освен това тя никога по-рано не се е колебаела. Никога.
— Програмирана съм — отвърна машината — да изпълнявам следните действия във връзка с поставения въпрос — цитирам: да не анализирам, съпоставям, предавам или по какъвто и да било начин да манипулирам записаните в паметта данни, освен ако pro tem председателят не въведе съответна подпрограма. Край на цитата.
— Хайде, хайде, скъпа — произнесе нежно Лазарус. — Ти не ми отговори. И това беше преднамерено избягване на отговора. Но ти не си свикнала да лъжеш, нали?
— Не съм свикнала да лъжа, Лазарус.
Обадих се почти грубо:
— Минерва! Отговори на първия въпрос на Старейшината!
— Лазарус, обмислях и продължавам да обмислям посочената част от разговора.
Лазарус повдигна вежди и се обърна към мен:
— Ще й наредиш ли да ми отговори честно на още един въпрос?
Аз бях смаян. Минерва често ме изненадваше, наистина… но никога не бе хитрувала.