— Това е нелепо. А и се опитвате да смените темата на разговора.
— Да. Минерва, с какво друго разполагаш, момиче?
— Лазарус, имам програма, която не е опасна и почти с максимална вероятност ще ви предостави нещо ново.
— Слушам те.
— Анабиоза…
— И какво й е новото? Прибягвал съм до нея когато още бях съвсем малък, само на двеста. На борда на „Ню Фронтиърс“. Нито тогава ме привличаше, нито сега.
— … като средство за пътуване във времето. Ако предположим, че за X години се развива нещо наистина ново — което е самата истина, ако се съди по историята — то ви остава само да изберете кога според вас светът ще ви предложи новите неща, към които се стремите. Сто, хиляда, десет хиляди години — колкото поискате. Останалото са технически подробности.
— И какво? Ще спя, без да имам възможност да се защитя?
— Вие ще можете да се възползвате от анабиозата едва след като останете доволен от техническото оборудване. За сто години определено няма да има никакъв проблем. И за хиляда години не се очакват особени трудности. За десет хиляди години мога да конструирам изкуствен планетоид, съоръжен с автоматични средства за събуждане в случай на опасност.
— Не ми харесва тази работа, момиче.
— Сигурна съм в способностите си, Лазарус, но вие имате право да критикувате и да отхвърлите всяка част от проекта ми. Но е рано да се говори за неговите варианти, първо трябва да ми кажете определящия параметър — а именно периода, за който според вас ще се случи нещо ново. Или искате да ви дам някои съвети?
— Уф… дръпни юздите на конете си, скъпа. Да предположим, че си ме сложила в течен хелий, в безтегловност, защитен от йонизиращи излъчвания…
— Няма проблем, Лазарус.
— Така и предполагах, скъпа; не те подценявам. Но да предположим, че някой от безотказните ти превключватели излезе от строя и вместо да се събудя, аз продължа да спя — век, хилядолетие и така нататък — без край. Без да съм умрял. Но и без да съм жив.
— Мога да проектирам съоръжение, което да избегне подобна опасност. Но дори и да приемем опасенията ви за основателни, за вас няма да стане по-лошо, отколкото ако използвате бутона за самоубийство. Ако опитате, нищо няма да изгубите.
— Как нищо, та то е очевидно! Ако има нещо вярно в приказките за безсмъртната душа или за каквато и да е форма на живот след смъртта — не казвам дали има нещо подобно, или не, но ако го има — когато умрелите започнат да възкръсват, аз няма да съм сред тях. Ще спя, но не мъртъв, някъде в космоса. И ще изпусна последната лодка.
Аз изгубих търпение.
— Дядо, престанете да се превземате. Ако предложението не ви харесва, достатъчно е да кажете „не“. Но Минерва определено ви предложи начин да намерите нещо ново. Ако нямате никакви възражения — а аз се съмнявам, че имате, — тогава ще се окажете в наистина уникално положение: ще сте единственият сред трилионите човешки същества, който ще пропусне хипотетичния и не особено вероятен Ден на Страшния съд. Не исках да ви напомням, че сте стар мошеник; страшно хлъзгав тип.
Лазарус не обърна внимание на нападката ми.
— Защо „не особено вероятен“?
— Защото е такъв. Няма да спорим по въпроса.
— Защото не можеш да го докажеш — възрази той. — Няма свидетелства нито за, нито против, така че как можем да кажем каква е вероятността да съществува? Минерва, сложи и тук въпросителен знак. Идеята наистина притежава достойнства и аз не се съмнявам, че може да се осъществи. Но това е като скоковете с парашут — след като си скочил, вече е късно да размислиш. И така, да се обърнем към другите перспективи, преди да се спрем на тази — дори изброяването им да ни отнеме години.
— Продължаваме, Лазарус.
— Благодаря ти, Минерва.
Лазарус замислено човъркаше по зъбите с нокътя на палеца си. Ние се хранехме, но оттук насетне няма да споменавам прекъсванията за ядене. Колко бяха и как протичаха — гадайте сами, ако така ще ви е по-удобно. Както и речите на Шехерезада, анекдотите на Старейшината бяха насичани по най-различни причини.
— Лазарус…
— Да, синко? Замечтах се… За далечни краища и за момиче, което отдавна го няма. Извини ме.