Раздялата бе тържествена. Болничният свещеник Иван Баршев прочете молитва за пътниците. Осиротялото семейство насяда около масата, както е обичаят, после всички станаха и се прекръстиха; накрая таткото се качи с двамата си сина в наетата карета, която ги чакаше.
Пътуването продължи близо седмица. Конете вървяха бавно. На всяка пощенска станция чакаха по три часа да ги сменят. Пътниците се хранеха в селските ханове. Посещаваха конюшните, където прислугата впрягаше новите коне. Накрая тръгваха отново на път бавно като на погребение по равен път, сред равни ниви, с тъмнеещи туктам гори или светлеещи блатища.
Еднообразната гледка уморяваше очите. Майорът беше навъсен. Децата пък се опияняваха от безброй неясни надежди. За тях започваше нов живот. Щяха да служат на “прекрасното и възвишеното”, според любимия им израз. Наистина щяха да учат математика, защото така трябваше, но пък поезията щеше да осветява интимния им живот.
Михаил нахвърля по три стихотворения на денонощие. Фьодор трупа приключенски романи, на които венециански дворци служат за фон. И двамата рецитират с развълнувани гласове последните произведения на Пушкин. Едва пристигнали в Санкт Петербург, те ще отидат като за поклонение на мястото на дуела. След това ще посетят някогашното жилище на Пушкин и стаята, в която е издъхнал. После…
Но една случка рязко прекъсва бленуването им. На една пощенска станция в Тверска губерния, докато чакат смяната, виждат, че една тройка спира пред тях със задъхани и пърхащи от бързия бяг коне. От нея слиза министерски пратеник. Трирога шапка с пера, мундир с тесни пешове, зачервено лице. Той глътва чашка водка, докато чака. После се качва на каретата и преди да потеглят, пътникът се изправя с целия си ръст и започва да удря с юмрук кочияша по тила. Нещастникът се навежда напред и шиба с все сила животните. Колкото повече го удрят, толкова по-яко шиба той… “Тази сърцераздирателна картина остана запечатана в спомените ми през целия мой живот”, отбелязва Достоевски в Дневник на писателя. В нея той намира обяснението за скотското унижение, за което някои упрекват руския селянин. Нека спрат да го командват, да му крещят, да го бъхтят и той ще изправи гръб и ще стане благия и разсъдлив човек, какъвто винаги е трябвало да бъде.
В Престъпление и наказание Расколников сънува как една кранта издъхва под ударите на Миколказвяра: “Той удря, кобилата се олюлява, сгромолясва се; опитва се да се изправи и да потегли, но след още един удар с лост по гърба тя рухва на земята сякаш са є отсекли четирите крака.”
В Дневник на писателя Достоевски говори за стихотворението на Некрасов Кротки очи: един мужик удря с камшик своя кон през очите: “Не можеш да теглиш, ама ще теглиш! Умри, но тегли!”
Достоевски е обсебен от мисълта за страданието. Всяко престъпление се обяснява, изкупва, възвеличава чрез страданието. То е нашето голямо извинение, че съществуваме. Съдбата изпрати жестоко изпитание на баща му, който седи до него и тази скръб оправдава строгостта му към децата. Всеки прехвърля на човека до него бремето на своето отчаяние, на своята омраза, на своя страх. Нищо не тръгва от самите нас. Нищо не свършва в нас. Всички ние сме впримчени в една и съща мрежа от нерви и е достатъчно само някой от нас да направи един жест, за да почувстват всичките ни близки болезнен спазъм.
“Фьодор Михайлович си спомняше охотно своето щастливо и спокойно детство”, твърди Ана Григориевна Достоевска. Но доктор Яновски, който беше приятел на Фьодор Михайлович, є отговаря:
“Тъкмо в детството си Фьодор Михайлович изпита тези мрачни и мъчителни чувства, които не преминават с времето и които създават у човека предразположение към нервни заболявания и следователно към епилепсия, хипохондрия, недоверие…”
Става късно. Майорът се прозява. От двете страни на пътя мочурищата, все по-многобройни, известяват, че Санкт Петербург е вече наблизо.
IV
ЗАМЪКЪТ
НА ИНЖЕНЕРИТЕ
Почтителните посещения в дома на Пушкин, възторжените разходки край брега на Нева, покоряването на “прекрасното и възвишеното” бяха отложени по мъдрата воля на майора.
Скоро след пристигането в Санкт Петербург той изпрати Фьодор и Михаил в пансиона на Коронад Филипович Костомаров.
Този офицер с гръмотевично име се зае да подготви младежите за приемния изпит във Военно-инженерното училище. Беше с впечатляващ ръст, а големите му черни мустаци и леденият му поглед смразиха новодошлите. Но още щом изрече първите слова, младежите отгатнаха каква чудесна кротост, каква женствена нежност се крият зад войнишката му външност.