Докторът отпътува за Москва напълно сигурен за съдбата на синовете си.
Двамата братя, малко смутени от самотата и от учението, което ги очакваше, се заловиха за задълженията си с жар.
“Работата върви, пише Михаил на баща си. Ние ту учим геометрия, алгебра и чертаем планове на укрепления, редути и бастиони; ту рисуваме очертанията на планините с перата си. Коронад Филипович е много доволен от нас. И е изключително любезен: купи ни помагала за трийсет рубли и бои за дванайсет рубли.”
И още:
“Нашият инструктор разчита повече на нас, отколкото на другите осем ученици, които следват неговите курсове.”
Идва денят на изпита. Фьодор е приет. Михаил се оказва негоден по здравословни причини. И Дирекцията го изпраща на курсове в Ревел, където училището има филиал.
Радостта на Фьодор, че ще носи униформа и че ще се отнасят към него като към “кондуктор”, не можеше да смекчи отчаянието му от раздялата. Топла дружба свързваше двамата братя. Кой можеше да му замести този внимателен и верен брат, този ласкав другар, този възторжен поет, който го разбираше от половин дума, а сам той отгатваше и най-тайните му мисли?
Но пред баща си се показа въодушевен:
“Най-сетне съм приет във Военно-инженерното училище, най-сетне облякох униформата и встъпих в служба на държавата!…”
По-късно пише: “Изпратиха ме с шестнайсетгодишния ми брат Михаил в Санкт Петербург във Военно-инженерното училище и объркаха бъдещето ни. За мен това беше грешка.”
И такова беше истинското му чувство.
“Замъкът на инженерите”, както наричаха понякога училището, беше построен от император Павел I за негови лични нужди. Намираше се в най-хубавия квартал на града, на мястото, където се срещат реките Моика и Фонтанка и е отделен от Лятната градина с подвижен мост и внушителна кула. Тук на 11 март 1801 година в полунощ монархът бе убит по заповед на душеприказчика му, военния губернатор на Санкт Петербург граф фон дер Пален, и с мълчаливото съгласие на сина му Александър.
“Бог пожела да повика при себе си нашия многообичан баща император Павел Петрович, починал внезапно от мозъчен удар.”
Такъв манифест публикува Александър на другия ден след цареубийството.
През 1819 година замъкът, вече с променено предназначение, опразнен и ремонтиран, беше предаден на Военно-инженерното училище. Залите бяха просторни, високи, светли, стените - варосани.
В някогашните императорски апартаменти бяха устроени: спалня, трапезария и класни стаи за 126 ученика. Младите пансионери бяха между четиринайсет и деветнайсетгодишни. Те образуваха една общност със здраво установени традиции: култ към честността, уважение към “ветераните”, покровителство над слабите, презрение към опасността, специална почит към танца.
Клетвата, която полагаха за постъпване в Замъка на инженерите, вдъхваше на “кондукторите” чувство за отговорност.
Учебната програма беше строга: алгебра, геометрия, балистика, физика, архитектура, наука за укрепленията, топография, география, а също, разбира се, и литература, история, военни учения… Учащите се стараеха да чертаят безупречни планове, да следят за гъстотата на туша, за контурите на профилите. Разговаряха за бъдещото си положение, за блестящи връзки, екипажи, веч�ри, паради. Крояха бунтове срещу потисничеството на “ветераните”. Сетне по заповед на някой “главен кондуктор” неприятелите от двата класа се прегръщат, вричат се в мъжка дружба и си обещават да забравят обидите.
Дисциплината е много сурова. Целта е да се “обуздават” и закаляват младите. Всички средства са добри щом трябва да се постигне тази цел; особено пък боят с пръчка.
“Имаше случаи в полка на дворяните, когато за най-обикновена грешка при упражненията младежите биваха така яко нашибвани, че трябваше да се изнасят с чаршаф полумъртви от манежа”, е записано в Спомените на Института за мостове и пътища1.
В този малък, наивен, груб, кипящ свят попадна Фьодор Достоевски след като бе прекарал детските си години под защитата на топлото семейно крило.
По това време той беше набито, кръглолико момче, с вирнат нос и бледо луничаво лице. Светлокестенявите му коси бяха подстригани много късо. Челото му беше широко и високо, очите сиви, потънали в орбитите, погледът - смущаващо устремен. Веждите му бяха редки, устните - плътни. Обикновено лицето му имаше тъжно, вглъбено и тревожно изражение. Униформата не му стоеше добре. Нарекоха го Фотий, в памет на екзалтирания еретик, който е основал православната църква.
Първите контакти на Достоевски с другарите му бяха мъчителни.