Достоевски е развълнуван. Гледа жена си, дъщеричката си. Те са уморени. Дремят една до друга.
Зад прозореца отминава село. Черквата му е с позеленял покрив. Горещо е. В купето вони на гранясало масло, на пот, на въглища. Но това не смущава Фьодор Михайлович. Той има чувството, че за втори път е напуснал каторгата и за втори път възкръсва за живот. Не ще ли усети, както при завръщането си от Сибир, че е спал дълги години и се пробужда сред свят, който му е станал чужд? Не, не, той е следвал течението. Останал е русин! Книгите му го доказват, ще го доказват. Бесове не са ли защита на Русия от демоните, за които говори Свети Лука?
“Там на планината пасеше голямо стадо прасенца. И демоните измолиха Христос да им позволи да влязат в прасенцата. Той им позволи. Демоните излязоха от този човек и влязоха в прасенцата, и стадото се втурна по стръмния скат към езерото и се удави…”
XII
БЕСОВЕ
Ако Престъпление и наказание е историята на човек, който излиза извън правилата на личния морал и който, търсейки свободата, стига до произвол и до убийство, Бесове (или по-точно Демоните1) е авантюрата на един народ, който пренебрегва принципите на обществения морал и се погубва, надявайки се да се спаси.
За отделната личност убийството е това, което революцията е за колектива. Расколников иска да докаже пред себе си, че не е негодник, да си откупи правото на пълна независимост чрез осъдителен акт и да стане, така да се каже, Бог на себе си. Демагозите на въстанието искат да придадат свръхчовешко достойнство на тълпата, да заслужат равноправието чрез изтребление на хора и да въведат масова религия вместо вярването в Бога. И както Расколников, ренегатът, губи цялата си свобода още на другия ден след като е направил грешката и става роб на натраплива мисъл, така народът, който се надига, намира само унизително робство и съсипия в края на своето похождение.
Да, за Достоевски вечното изкушение “всичко е позволено” може да бъде лично или колективно. Двата експеримента вървят успоредно до най-незначителните завои и двата завършват със същия провал в безкрая. Няма свобода без Бог. Който търси свободата без Бога, се осъжда на отрицание на самия себе си. Социализмът е религиозен въпрос и трябва да се разглежда като такъв.
Действително социализмът, руският социализъм, не предявява претенцията само да организира благоденствието на работническата класа, той не претендира само да устрои земния живот на хората, той иска да ограничи до това непосредствено блаженство целия наш живот. Социализмът не е етап в съдбата на човечеството. Той е религия на човечеството. Той е целта на човечеството. Той не дублира християнството, той го замества. Няма Бог, няма безсмъртие на душата, няма изкупление, няма щастие извън материалното, осезаемото, достъпното за всички.
“Ние ще дадем щастие на немощните създания.”
Всичко започва и завършва тук, на земята. Светът се превръща в мравуняк. Личните ценности, интимният живот, духовните пориви, висшите надежди потъват в тресавището на нищожността. Държавата се заема да снабдява жалкото стадо с храна, с бърлоги и с малки всекидневни радости. И човекът си мисли, че е щастлив.
Но човек няма нужда да бъде само щастлив. Насъщният хляб не е единствената храна, към която се стреми. Той е жаден да вярва всеки миг, че съществува висша радост, абсолютно неимоверна и прелестна, от която няма да бъде лишен. Той жадува за нещо, което не би могъл да си осигури нито с труд, нито с хитрост. Той жадува за неизмеримото, за неразбираемото, за безкрая.
“Целият закон за човешкото съществуавние, казва Степан Трофимович в последната глава на Бесове, се заключава в това, че човек винаги може да се преклони пред нещо неизмеримо голямо. Ако човеците бъдат лишени от това неизмеримо голямо, те не ще искат повече да живеят, те ще умрат от отчаяние.”
Наистина във времето, когато Достоевски пише Бесове, нихилистическото движение още не беше получило онова влияние и точна посока, които авторът им отрежда в своята книга. Хората на седемдесетте години не познаваха такива завършени революционери като Ставрогин, Кирилов, Шатов, Шигалев, Верховенски.
В цялата книга господства образът на Верховенски. Достоевски го е обрисувал по данните, с които е разполагал за Нечаев, и по лични спомени от конспиратора Спешнев; същият, за когото казваше някога: “Разбирате ли сега, че имам до себе си един Мефистофел?”
И всъщност Верховенски е истински Мефистофел.
“Най-напред той очарова, пише авторът; сетне отблъсква с крайно отчетливото си произношение и предвзетите, винаги предварително намислени слова.” Той е ту раболепен, ту безочлив, думите му, жестовете му никога не са спонтанни, не, той пресмята, претегля и хвърля мрежи с хладнокръвна злоба. В малкия провинциален град, където е създал кръжок от нихилисти, той уж се обезличава в полза на хубавия Ставрогин, а всъщност конспираторите се подчиняват на него, на Верховенски.