“Колко глупави изглеждаха!, отбелязва той в Записки от подземието. В нашето училище изразът на физиономиите се израждаше до изтъпяване. Децата постъпваха здрави и хубави, а след няколко години ставаха отвратителни. В шестнайсетата им година вече ги гледах с мрачно удивление. Изумявах се от нелепите им разсъждения, игрите им, разговорите им. Те уважаваха само успеха. Всичко, което беше правилно, но унизено и преследвано, извикваше жестоките им и долни насмешки. Според тях титлата беше гаранция за интелигентност. На шестнайсет години те вече говореха за добро доходоносно положение. Те бяха отблъскващо користни.”
Фьодор ненавиждаше тази млада паплач; бяха прости и яки, неспособни да страдат, а се радваха на толкова незначителни неща. Повече отколкото в пансиона на Чермак, тук сред тях изпитваше най-силно горчилката на своето уединение.
“Животът тук е противен, пише той на брат си Михаил; прекрасно е единствено това, което е освободено от материалността и от земното щастие!”
Обаче тъкмо към тази “материалност”, към това “земно щастие” го приканяха словата на съучениците му: “преуспяване, повишение в чин, подготовка за добра кариера”… Но мислеше ли той за своята кариера?
“Струва ми се, че светът е поел в негативна посока и че от една висока и хубава духовност се е получила сатира. Това е ужасно!… Колко халтав е човекът!… Хамлет!… Хамлет!…”
Като начинаещ Хамлет той броди из коридорите мрачен, отчаян, самотен, с книга в ръка, избягва учителите, не изслушва другарите си. Но не отказва да работи. Напротив, заляга на задълженията си. Не протестира, когато преподавателят му Плаксин го учи, че Гогол е бездарен автор, комуто се нравят цинизмът и мръсотията. Той приема всичко. Подчинява се на всичко. Носи своя “кръст”.
“Същество, което свиква с всичко, ето каква е, мисля аз, най-добрата дефиниция, която може да се даде за човека”, пише той в Записки от Мъртвия дом.
И действително той се приспособява малко по малко към новия си живот в училището. Устройва се в своето уединение. “Предпочиташе да стои настрана, пише един от неговите другари. Нещастен ли беше наистина, или си въобразяваше, че е? Как можеше да се разбере? Никога не му се хареса боравенето с оръжие, маршировките, грубите, но откровени войнишки привички от старото време. Болезнената му гордост, нравствената му изтънченост и крехката му физика го обричаха на самота.”
През късите и шумни междучасия той се уединяваше край прозореца, който гледа към Фонтанка. Отваряше книжка. Четеше. Откъсваше се от тази вселена на дребни главоболия и противни училищни интереси. Учениците се връщаха от двора, подреждаха се в редици, за да идат в столовата, връщаха се сред глъч и смехове. Фьодор Михайлович не чуваше нищо, не виждаше нищо. Той прибираше книгите си едва когато барабанчикът известяваше края на заниманията. Но често, както докладваше и главният надзирател Савелиев, Достоевски седеше посред нощ край малката си работна масичка в “кръглата стая” с боси нозе и наметнато на раменете одеало. Той пишеше на светлината на парченце фитил, боднато в тенекиен свещник.
В откритите преценки на дирекцията на училището за Достоевски се посочва: “Прилежен ли е ученикът? Много прилежен. Какви са възможностите му? Добри.” И нищо повече. Не е изключено по това време той да е подготвял първия си роман - Бедни хора.
Странната личност на този “кондуктор”, който презираше боравенето с оръжие, игрите, танците и благословените часове в трапезарията, будеше любопитството на съучениците му. Неколцина от тях успяха да се сближат с него и скоро бяха очаровани от неговия лиричен порив. Около него се обособи - непознато явление за училището - кръг от четиримапетима младежи, които разговаряха за поезия и дори за идеал.
Фьодор държеше под свое влияние съучениците си и направляваше първите им четива. Някои дължат на него откритието на гоголевия Шинел, романите на Дикенс, произведенията на Уолтър Скот.
Под предлог на някакво мнимо неразположение тези конспиратори, почитатели на “прекрасното и възвишеното”, се събираха в спалнята и Достоевски им рецитираше стихове или им четеше проза с глухия си, задъхан, гръден глас. После прекъсваше, за да обсъжда прочетеното. При най-малкото възражение тонът се повишаваше, аргументите валяха като удари със сопа. Често момчетата от съседната зала виждаха как опонентът бяга с все сила, а Достоевски тича след него с разтворена книга в ръка, за да се опитва още да го убеждава.
“Когато си напишехме и научехме и започвахме да разговаряме помежду си, пише един от съучениците му, Фьодор Михайлович Достоевски влизаше в стаята и веднага приковаваше вниманието ни с вдъхновеното си слово. В полунощ, когато бяхме вече капнали от умора, Достоевски още стоеше подпрян на вратата, продължаваше да говори като в трескав унес. С дълбокия си глух глас той ни приковаваше и ние се привързвахме към него.”