И още:
“Ще вървя с вас всякъде. Ще ви следвам като куче.”
Нищо по-любопитно от този ищах за унижение и за молитва у един атеист. Любовта е наистина жизнена потребност, щом като дори у Верховенски я има. Какво значение, че чувството, което изпитва към Ставрогин, е жалко, срамно, противно в приложението му! Верховенски признава, че му е необходимо да се прекланя пред някой по-голям от него. И това е достатъчно, за да се осъди цялата негова социална система.
Що се отнася до божеството на Верховенски, що се отнася до Иван Царевич, образът му най-напред се оказа необясним и издателят Катков отказа да публикува една основна глава от Бесове, озаглавена Изповедта на Ставрогин. Трябваше да мине половин век, за да се разкрие истинската тайна на този персонаж.
Както и Расколников, Ставрогин е “разрушител на стени”. Расколников разклати предписанията на старата нравственост. Той се измъчи, за да извоюва една въображаема свобода. Борє се срещу себе си и срещу Бог с фантастична жар. Бе му простено. Той намери Христа, защото неволно търсеше Христа.
Но Ставрогин не търси нищо. Когато Расколников вярва, вярва, че вярва. А когато не вярва, вярва, че не вярва. “Ставрогин, когато вярва, не вярва, че вярва. А когато не вярва, не вярва, че не вярва.” Расколников е увлечен по отрицанието, Ставрогин е свикнал с отрицанието. Той не обича своето мнение, защото не е заплатил за него с достатъчно терзание. То се е настанило у него чрез загадъчна осмоза. Че Бог не съществува, че нравствеността е абсурдна, че “всичко е позволено” и че няма вътрешно наказание, му се струва очевидно до елементарност.
Но ако отхвърлянето на духовния принцип вече не вълнува човека, ако той вече не се брани от повратите на вярата, как може да обича, да мрази, да се надява, да съществува? Ако не остава нищо друго, освен добрата воля, в името на какво ще отказваме да изпълним нашата добра воля? Кроткият ренегат допусна да загинат в него всички топли извори на живота? На него не му е много ясно защо е на този свят. Но не се и опитва да го разбере. Той живее с умората. Влачи се от ден за ден и неусетно го обзема отегчение. Отегчението се ражда от безверието. Какво да направи, какво да каже, което заслужава да бъде казано, да бъде направено, щом като човек го върши или го казва само за себе си. Ставрогин се опитва да се отърси от своето униние и приема всякакви развлечения, защото не уважава нищо. Посреща с ужасна признателност всичко, което може да разклати покоя му. Той получава плесница, но не помисля да отвърне, за да изпита до дъно новото усещане на яростта и унижението: “И ако успоредно с това човек овладее гнева си, удоволствието надхвърля всичко, което може да си представи.” Той краде с безочливост, която му се струва чудесна. Бие се на дуел, за да изживее ярост и срам в най-високата им степен. Нарежда да нашибат с камшик момиченце за незначителна кражбица, която то не е извършило, после го изнасилва и не предприема нищо, за да му попречи, когато то отива да сложи край на живота си. Той гледа часовника си, изчаква двайсет минути, приближава се до вратата и наднича през пролуката: “Накрая видях, каквото ми трябваше да видя.” Малката се беше обесила.
“Тъкмо тогава, докато си пиех чая с другари, за първи път в живота ми се избистри следното разсъждение: че не съм знаел, че не съм усещал какво е добро и зло и че не само не съм имал усещането, но че няма ни добро, ни зло…”
И добавя: “Отегчавах се да живея до затъпяване.”
Това отегчение го задушава и Ставрогин се връща в постелята си като болник, който се опитва там да намери “най-доброто положение”.
Най-напред го търси в отблъскващото пожертване на сантименталния си живот: оженва се за малоумна, уродлива девойка. “Мисълта за сватбата на един Ставрогин с толкова сакато същество гъделичкаше нервите ми.” И той не се оженва в пристъп на лудост или след пиянски облог. Не, той се оженва хладнокръвно, цинично, за да види… Но чудовищната смехотворност на тази сватба не го удовлетворява. Бързо се уморява от новото си безчестие. И търси друг престъпен подвиг, който да го развлече. Двуженство? За момент мисли и за него, но се отказва от тази идея. Призракът на похитеното момиченце натрапливо идва в сънищата му. Обаче тревогата, която му причиняват всекидневните съновидения не лекува досадата му. Дори самата тревога се превръща в досада.
Тогава се впуска в социалната борба. Уви! Сред революционерите също не се чувства добре, защото не вярва. “Ох! Бъдете по-глупав, Ставрогин, бъдете по-глупав!”, провиква се Верховенски. Ставрогин не вярва нито в християнската религия, нито в руската социалистическа религия. Организирането на земен рай по модата на Шигалев никак не го привлича, а пред обещанието да стане един ден Царевич Иван той само вдига рамене. За какво е всичко това? Кланетата, създаването на работнически кошер върху развалините на цивилизацията, въвеждането на нова диктатура над стадото слабоумни не ще го излекуват от отегчението. Единствено покаянието би могло да го облекчи. Покаянието, значи възмездието и унижението. Да публикува изповедта си, да се подложи на присмех, на хулите, нека страда и ще намери светлината. Расколников беше спасен, когато призна грешката си и когато пожела да иска прошка. Желанието за прошка е вече небесна награда.