Някои разбраха неговото отношение като “реюдеизация на християнството”. Тази критика не е съвсем обоснована. Достоевски не отрича, че всички народи са били посветени в божията истина. Той не приема това строго етническо откровение, каквото еврейската религия предполага. Но той твърди, че през вековете всички нации са се оказали последователно недостойни за своята месианска роля и че само Русия е останала в божия път, защото не е била докосната от прогреса. Така Русия не е била единствената, облечена в месианска роля, но тя единствена я е запазила.
Тъй или инак, идеята за народносител на Бога е опасна, защото води до обожание на народа от народа. И Шатов изпада в тази заблуда.
- Вярвате ли самият вие в бога или не? - го пита Ставрогин.
Шатов мънка:
- Вярвам в Русия… Вярвам в нейното православие…
-Но в Бога? В Бога? - настоява Ставрогин.
- Аз… Аз ще вярвам в Бога! (подчертано от автора)
Достоевски, като Шатов, стига до Бога чрез народа. Но докато за Достоевски народът е само етап, за Шатов народът е цел.
У него народните и религиозните елементи се преплитат и той не може да ги различи. Шатов олицетворява заблудата на руските религиозни секти, смесвайки селския паганизъм с евангелския култ към Христа. Той е прототип на екзалтираните ересиарси, които ограничават православната вяра в рамките на Русия, обременяват я със странни ритуали, с извънбиблейски тайнства, задушават я, под предлог че я предпазват. Неговата тревога се поражда от това, че не може да намери Христа в това варварско нравоучение. Вярата е много по-проста, много по-широка от това, което си представя! Щастието е тъй близко, а той го търси пипнешком като слепец.
Той ще го разбере, когато жена му, която навремето му е изневерила със Ставрогин, ще се върне при него, за да роди. Той я приема с някакъв свенлив екстаз. Обгражда я с грижи, които изненадват и него самия. А когато детето се ражда, когато вижда пред себе си едно същество, появило се така неочаквано на белия свят, непозната радост го разтърсва от глава до пети.
- Появата на едно ново същество на белия свят е голяма, необяснима загадка - се провиква той.
- Какви ги дрънка тоз? Това е просто по-нататъшното развитие на организма - заявява акушерката, спечелена за социалистическите идеи.
Но Шатов не я чува: той е зърнал чудото, повярвал е и занапред винаги ще вярва. И за първи път от много години чувства, че е щастлив.
Същата нощ ще бъде призован по заповед на революционната група и убит от Верховенски и поддръжниците му.
Междувременно Ставрогин е избягал. За да отклони подозренията, Верховенски решава, че пълната отговорност за престъплението трябва да приеме един от членовете на организацията, Кирилов.
Кирилов е някакъв епилептик и смахнат, който се е заклел, че ще се самоубие, за да докаже на себе си, че е независим. Щом като е решил да умре, ще трябва само да подпише признание, с което да поеме вината за убийството на Шатов. Кирилов се съгласява с измамата. Безспорно Кирилов е една от най-екстравагантните фигури в достоевскиевия свят. Той е атеист като Ставрогин, но противно на него внася в отрицанието целия плам, който други внасят във вярата. Безсмислената му логика е умопомрачаваща:
“Ако Бог съществува, казва той, всичко зависи от него и аз не мога да направя нищо извън неговата воля. Ако не съществува, всичко зависи от мен и аз съм длъжен да заявя моята независимост…”
Но коя е най-високата степен на неподчинението за един човек? Това е отрицанието на неговия живот. Ако човек може по своя собствена воля да сложи край на дните си, означава, че е свободен, означава, че е Бог на самия себе си.
“Ако Бог не съществува, то аз съм Бог.” И Кирилов допълва със следната изненадваща мисъл:
“Човек е измислил Бога, само за да може да живее, без да се самоубие.”
С това отклонение се връщаме към диалектиката на подземния човек. Човек си е изковал идол и е издигнал стените на религията, само за да се защити от свободата, която го плаши. Той се е съгласил да бъде пленник заради страха си от независимостта. Унижил се е пред собственото си сътворение. Но той, Кирилов, ще надвие навика. И Кирилов отново подхваща старата тема за разпятието, която Иполит разглежда:
“Ако законите на природата не са пощадили този тук… тогава цялата планета е само една лъжа, тя почива на заблуждението и се оказва нелепа подигравка.”
Тъй като божественият принцип в старата му форма е абсурден, тъй като самият човек е Бог без да иска, трябва да се даде на света доказателство за истинския ред. Самоубийството на Кирилов, което никоя външна причина не мотивира, ще бъде доказателство за тази тотална свобода, която прави човека господар на вселената.