“Някой трябва непременно да се самоубие пръв, в противен случай, кой би започнал, кой би доказал? Непременно ще се самоубия, за да започна и да докажа…”
“Ще започна, ще отворя вратата.”
След неговата саможертва хората ще разберат, ще съборят стените на християнския морал и на свой ред ще станат богове.
“Ще има един щастлив и горд човек, комуто ще бъде безразлично дали ще живее, или няма да живее.”
Любопитно е да се отбележи колко Кирилов в своя атеизъм остава проникнат от идеологията, която отхвърля. Той се самоубива, за да спаси хората, както някога Христос беше разпнат на кръста, за да ги спаси. Всъщност Кирилов е обладан от образа на Христос. Той жадува да се качи на свой ред на кръста, да страда за другите, да заплати с кръвта си щастието на другите. И тази възторжена любов към ближния превръща атеиста Кирилов в почти християнска фигура. Казвам почти, защото той признава Христос, без да признава Бог. Тук трябва да си припомним едно странно писмо, което Достоевски написа от Сибир на госпожа Фонвизина:
“Ако някой би доказал, че Христос е вън от истината и ако действително се установи, че истината е извън Христос, аз ще предпочета да остана с Христос, а не с истината.”
И тъй Достоевски се разкъсва между месианското православие на Шатов и атеистичното християнство на Кирилов. Но и в двата случая образът на Христос остава непокътнат. Христос с Бога или Христос без Бога? Този въпрос, който е терзал Достоевски през целия му живот, терзае също неговите персонажи. Кирилов си тегли куршум в главата “за избавление”.
Друго самоубийство слага край на един безпътен живот. Ставрогин, след като се е докоснал до изкуплението, нелепо се самоубива. “Исках навсякъде да изпробвам силата си, пише той. Гледах с омраза на нашите отрицатели, защото завиждах на техните очаквания…”
Останалите персонажи в книгата бледнеят в сравнение с посочените вдъхновени образи. Трябва да споменем обаче бащата на Верховенски Степан Трофимович, несполучил интелектуалец, сълзлив, идеалист, високопарен, копие на професор Грановски, един от основателите на руския либерализъм. До него е разцъфнал портретът на “големия писател” Кармазинов.
В образа на Кармазинов Достоевски е обрисувал противната карикатура на Тургенев. Кармазинов, подобно на Тургенев, е “русиневропеец” и Достоевски поставя в неговата уста думите на Тургенев: “Станах германец и това ми прави чест”. Или: “Ето вече седем години, откак живея в Карлсруе. И когато през миналата година общинският съвет реши да построи нов водопровод, почувствах от дън душа, че въпросът за канализацията на Карлсруе ме засяга по-отблизо, отколкото всички проблеми на милото ми отечество.” За да подчертае още повече приликата между Кармазинов и Тургенев, Достоевски надарява Кармазинов с “цъфтящо лице, тежки масури от бели коси, които падат изпод цилиндъра му и се усукват около малките му розови и чисти уши”, и “меден, леко крещящ” глас. И най-сетне той му възлага да прочете пред подбрано общество последната си творба, озаглавена Благодаря, която е вдъхновена от някои откъси от произведение на Тургенев, дадено за публикуване във вестника на братя Достоевски.
Тургенев познава себе си в този шарж и се оплаква в писмо до приятеля си:
“Достоевски си позволи нещо по-долно от карикатура: той ме описва с чертите на К., таен поддръжник на партията на Нечаев. Любопитно е просто, че за да ме пародира е избрал единствения разказ, който бях предложил на някогашния негов вестник и за който, впрочем, той ме обсипа с благодарности в поздравителни писма…”
Не беше нужно подобно светотатство, за да се надигне възмущението на “западниците” срещу Достоевски. Появата на Бесове бе посрещната с бурна реакция от печата и левите читатели. Тази безумна атака срещу либералните идеи им се стори нечестива, сурова, противоречаща на правилата на естетиката. Жалко е, че един бивш каторжник толкова лекомислено преминава на противниковата страна. Грозно е, че бившият конспиратор си позволява толкова пресилено да черни конспирациите.
“Романът на господин Достоевски Бесове доказва по абсолютно безспорен начин нещо, което, впрочем, беше очевидно още след публикуването на първия му роман Бедни хора, а именно, че на автора напълно му липсва творческо въображение”, заявява господин Никитин.
И добавя: “В Бесове се потвърждава литературното фиаско на автора на Бедни хора.”
В списание Заря може да се прочете следната оценка:
“Ако сте имали търпение да прочетете докрай творбата на един от популярните навремето наши писатели, ще сте почувствали, че към гнева ви се прибавя чувство на жал, може би и на тъга. Ще ви заболи, като установите краха на безспорно надарен автор, краха на един мъж… Да, иска ли ни се или не, трябва да признаем, че след Престъпление и наказание сме загубили някогашния господин Достоевски… Сега критиката може да се отнася към него само с безразличие, пренебрежение или съчувствие…”