Покварен ли е Достоевски, както Свидригайлов и Ставрогин, или в неговия случай става дума за потиснати пориви?
“Не рисува себе си, пише Жид в своя Дневник, но би могъл да бъде този, когото рисува, ако целият не беше той.” Защо да не допуснем, че Достоевски е пожелавал някое момиченце и самото изкушение да е било достатъчно да отрови живота му? Той споменава в тежка халюцинация неизвършеното изнасилване. Поема отговорността, обвинява се с болезнено удовлетворение. Вкусва радостта от унижението пред другия. И кой друг? Тургенев, човека, когото ненавижда и презира най-много от всичко на света.
“Много добре разбирам, пише той, че понякога е възможно просто от суета да се поеме отговорност за някакво престъпление, и дори много добре се догаждам каква може да бъде тази суета.”
ЧАСТ ЧЕТВЪРТА
I
ЮНОША
На 8 юли 1871 година семейство Достоевски пристига най-сетне в Санкт Петербург. Минавайки пред катедралата “Света Троица”, където стана венчавката, Фьодор Михайлович се обръща към жена си с думите:
“Ами! Аня, все пак поживяхме щастливо през тези четири години!… Какво ли ни готви животът в Санкт Петербург? Пред нас е тъмна мъгла.”
След като е изплатил дълговете си и поел разходите по пътуването, на Достоевски му остават само няколко рубли в джоба. Но всички кухненски съдове, поверени на една стара госпожица, са изчезнали след смъртта є. Заложените кожуси са били продадени след изтичане на срока за плащане на лихвите. Павел, доведеният му син, е разпродавал книгите, когато е имал нужда от пари.
Няколко дни след пристигането роднините на Достоевски се изреждат да поздравят семейството със завръщането. Непрекъснато се нижат гости: прегръдки, въпроси, бъбрене. Павел се е оженил и жена му е прекрасна. Първородният син на покойния му брат Михаил е станал известен пианист; по-малкият му син е банков чиновник, а дъщерята е станала стенографка…
Всекидневните посещения уморяват Анна Григориевна. “Вчера започнаха болките, пише тя, и моят мъж се моли целият ден и цялата нощ за щастлив изход.” На 16 юли тя ражда момченце, което ще се казва Фьодор. “В този момент го повиват и той врещи със силен, здрав глас.”
В края на юли Достоевски заминава за Москва, за да получи пари за авторските си права от Русский вестник. Когато се връща, семейството се настанява на улица “Серпуховска”. Достоевски се надява, че ще има относително спокойствие за работа. Уви! Още през септември един вестник оповестява, че писателят току-що се е завърнал от чужбина след продължително отсъствие. Кредиторите това и чакат, за да се нахвърлят. Дори някой си Хинтерщайн го заплашва със затвор.
“Видите ли, му казва той, вие сте талантлив руски писател, а аз съм дребен германски търговец, но искам да ви докажа, че ще мога да пратя в затвора за дългове един прочут руски романист; бъдете сигурен, че ще го направя.”
Анна Григориевна поема защитата на своя съпруг. Тя уверява страшния Хинтерщайн, че Фьодор Михайлович действително има намерение да приеме присъдата, за която говори търговецът, и да продължи да пише спокойно в затвора. “А вие ще сте принуден, му казва тя, да се грижите за издръжката му.” Германецът се е стреснал и е приел някаква спогодба.
Занапред винаги Анна Григориевна посреща кредиторите на Достоевски. “Какви странни типове се изреждаха у дома по това време!, пише тя. Професионални фалшификатори на разписки, вдовици на чиновници, хазаи на мебелирани стаи, офицери от запаса - всякакви отрепки на обществото. Всички бяха заплатили за разписките с къшей хляб и настояваха за пълно изплащане на дълга. Аз използвах все същите аргументи, с които разоръжих Хинтерщайн.”
Анна Григориевна се оказва търговка от първа величина. До рамото на своя замечтан, доверчив и болен съпруг тя води всекидневна борба с енергията на модерен импресарио и се справя с всекидневните дребни грижи на дома. Проверява сметките. Следи за разходите. Нищо не се върши без нейното участие. През 1873 година решава да подготви ново издание на Идиот и Бесове. Сама купува хартията. Преговаря с печатницата. Коригира шпалтите. Приема разпространителите и им излиза на глава, когато настояват за търговска отстъпка над двайсет процента.
“- Цената на десет екземпляра е трийсет и пет рубли; но с търговската отстъпка от двайсет процента ми дължите само двайсет и осем рубли.
- Защо толкова малко? Не може ли трийсет процента? - пита служителят.
- Невъзможно.
- Поне двайсет и пет процента.
- Уверявам ви, че е невъзможно - му казвам силно обезпокоена. Мисля си: “Ще си тръгне и ще загубя първия купувач!” Но той се съгласява: