В уговорката имаше само едно неудобство: Отечественные записки беше ляво списание. По-голямата част от сътрудниците бяха неприятели на Достоевски и той се опасяваше да не би да изискват от него да се подчини изцяло на идеите им. “Сега Некрасов може сериозно да ме затрудни, ако изложа нещо в разрез с техните разбирания, пише той на жена си… Но дори да се наложи да просим, няма да отстъпя нито на йота.”
За да може да се посвети изцяло на новата си книга, Достоевски решава да прекрати работата си като главен редактор на списание Гражданин. Той наема къща в село Старая Руса, Новгородска губерния, където беше прекарал лятото на 1872 година.
“Всичко беше мъничко в тази къща, пише Люба Достоевска; ниските малки стаички бяха обзаведени със стари мебели в стил ампир; зелени огледала отразяваха разкривените лица на тези, които се осмеляваха да се погледнат в тях. По стените висяха картини от залепени върху платно тапети, които представяха пред удивените детски очи чудовищни китайки с дълги нокти и стиснати в бебешки обувки ходила. За наша радост имаше покрита веранда, остъклена с разноцветни прозорчета и малък китайски билярд със стъклени топки и малки звънчета, с който се развличахме през дългите дъждовни дни. Зад къщата имаше градина със смешно малки цветни лехички…”
Достоевски, както обикновено, пише нощем, ляга си в пет часа, става в единайсет и вика децата, които бързат да се озоват, за да му разкажат дребните случки от сутринта. След обяда се затваря в кабинета с Анна Григориевна и є диктува изработеното през нощта.
“- И тъй! Какво мислиш, Аня?
- Ще кажа, че е хубаво!”
Случва се съпругата му да се разридае при някои затрогващи пасажи. А за Достоевски няма по-голяма награда от нейните сълзи. И въпреки това възразява:”Възможно ли е това четиво да ти прави толкова силно впечатление? Колко съжалявам! Колко съжалявам!”
Книгата, която Достоевски пише в семейно уединение в Старая Руса, е обемиста, разтегната творба, съчинена въз основа на бележки, събрани от дъното на чекмеджетата и из тефтерчетата - всичко в “сос роман”. Историята не е добре балансирана и е разказана като десет романа в един. Читателят има чувството, че писателят е споявал неиздадени повести, части от статии, зачатъци от очерци по други теми. Полученото цяло е разнородно, претупано и при все това гениално.
Както всички големи романи на Достоевски Юноша е историята на една борба за свобода. Расколников убива, за да докаже на себе си, че е свободен, Идиотът намира свободата в лудостта, персонажите на Бесове търсят свободата чрез революция. Героят на Юноша иска да купи свободата с пари. Богатството на един Ротшилд е най-сигурният залог за сила и независимост.
“Идеята ми е да бъда Ротшилд, да бъда толкова богат, колкото Ротшилд, не просто богат, богат като Ротшилд!…”
Така се изразява младият Аркадий Долгоруки, незаконен син на помешчика Версилов и крепостна селянка. Като невръстно дете той не познава нито баща си, нито майка си. Минава за сирак и е настанен в пансиона на един неук и жесток французин, господин Тушар. Пансионът е аристократично заведение, отредено “за князе и деца на сенатори”. Тушар иска допълнителен хонорар, за да приеме незаконороденото. Допълнително заплащане му е отказано и той си отмъщава на детето. “Мястото ти не е тук, му казва той, а там”, и му посочва някакъв тъмен килер. “Ти нямаш право да седиш редом с децата на благородниците, коренът ти е нищо и никакъв, ти си само лакей.” Бие го, подхвърля го на подигравките на другарчетата му. А малкият Аркадий, вместо да се разбунтува, иска да разоръжи Тушар с търпеливо примирение. “Биеше ме близо два месеца. Спомням си, че през цялото време се опитвах да го омилостивя по какви ли не начини: спусках се да целувам ръката му със сълзи на очи. [Той харесва своето принизяване.] “Вие ме унизихте; щом е тъй! Аз сам ще се унижа още повече! Ето, вижте, радвайте се!” Тушар ме биеше и искаше да докаже, че съм лакей, а не син на сенатор и аз незабавно влизах в кожата на лакей…” Вие поискахте да бъда лакей, щом е тъй, ето, лакей съм, негодник, негодник съм…”
В прекомерното примирение има известна гордост. Когато човек приема оскърблението, изумява оскърбителя си. Сцената на тоталната подлост е изключителна, както сцената на красивата смелост. И в двата случая държанието тръгва от една и съща грижа за постановката. Човек рядко бива недостоен или горд за самия себе си.
“Още с истинското пробуждане на моите мисловни способности започнах да ненавиждам хората, признава Долгоруки. Никога не мога изцяло да се доверя дори на някой близък, или по-точно мога, но не искам; неясно защо си го позволявам… Недоверчив съм, мълчалив и затворен… Често ми се иска да скъсам с обществото… не виждам никаква причина да правя добро на хората. Хората не заслужават достатъчно възхищение, за да се занимавам с тях…”