Веднъж, в порив на възторг, той хвали приятеля си Васин. “Ами още същата вечер, казва Аркадий, почувствах, че го обичам много по-малко. Защо? Само защото като похвалих него, снижих себе си.” Или: “Още в долните класове на гимназията щом едваедва долавях, че някой от моите другари ме надминава в учението или ме изпреварва с отговорите, или по физическа сила, незабавно спирах да дружа с него и да му говоря…”
Слугата иска да бъде господар. Или по-точно иска да бъде едновременно и слуга, и господар, господар с външност на слуга.
Колкото повече е страдал през деня, толкова по-сластно си представя радостно и доблестно бъдеще. Той не търси страданието заради самото страдание, а защото то придава на представата му за бъдещото щастие по-висока цена и по-голям блясък. За него, както за всички герои на Достоевски, страданието не е цел, а средство. То купува всичко, то плаща всичко. Всъщност това е единствената монета, която Достоевски допуска в романите си и за себе си. Колко добре умее той да се пазари, да се защитава, да хитрува, когато трябва да извоюва за себе си или за героите си висшето блаженство на терзанието! Той е като прекупвач, не се колебае да си тръгне от дюкянчето, после веднага да се върне, да настоява, да се възмущава и да се преструва, че скланя, макар да съзнава ясно, че е сключил изгодна сделка. Той, “палачът на парите”, вечно безгрижният, непоправимият прахосник, се оказва първоразряден търговец, щом сметките не се уреждат с пари, а с “книги от жива плът”.
Още от малък Аркадий знае, че богатството може да има сантиментална стойност само ако е спечелено с мъка: “Вечер, щом си легнех и се сгушех под завивките, в пълно уединение, далеч от външната суетня, далеч от врявата, започвах да преустройвам живота си на други основи.”
Той има своя идея. Но каква може да бъде идеята на унизения, на оскърбения човек? Той иска да надмине всички, да разбие стените, да превърне на прах и пепел предразсъдъците, да се страхуват от него, да го почитат, да му се подчиняват, както той се страхува, както той почита, както той се подчинява. Но кое средство ще му позволи да изпълни своя план? Той трябва само да се огледа около себе си, за да прецени огромната роля на богатството в обществото. Само един богат човек може да купува телата, съвестите, прошката. Моралът на всекиго зависи от богатството му. Отвъд определена цифра няма морал. Нравствените предписания, които Расколников иска да смаже с тялото на жертвата си, Аркадий иска да смаже с теглото на своето злато. За единия престъплението, за другия парите са средството да се избяга от стадото. Изкушението на Расколников е трагично. Изкушението на Долгоруки е жалко. Но и двете имат еднаква цел. И ги очаква същият провал. Двамата герои тръгват към авантюрата на свръхчовека и двамата ги спира насред пътя споменът за човешката им личност, неведомото внимание на Бог.
Да чуем Долгоруки: “Знаете ли за какво ще използвам богатството си? Какво неморално има, ако от безброй еврейски, мръсни и злосторни лапи тези милиони попаднат в ръцете на един твърд и разумен самотник, насочил към света проницателен поглед?”
Какво четем в Престъпление и наказание?
“От всички въшки във вселената избрах най-вредната и възнамерявах, като я убия, да взема точно толкова, колкото ми беше нужно, за да направя първите си стъпки…” И още: “Сто, хиляда добри дела или чудесни инициативи с тези пари на старицата. Убийте я, вземете златото є, за да може след това да се посветите на общото благо на човечеството.” Не се ли чува съвсем същият камбанен звън?
Всъщност нито Расколников, нито Долгоруки мислят за благото на цялото човечество. Но също така не се стремят към своето собствено удобство. Това, на което се надяват, е могъществото, независимо от цялото материално охолство, което то осигурява. Могъщество заради самото могъщество.
“Аз ни най-малко не убих, за да се притека на помощ на майка ми, казва Расколников. Не го направих също така, за да се представя като благодетел на човечеството, след като се сдобия със средствата… Тогава исках да разбера, и то по възможност най-бързо, дали съм паразит като другите, или човек!”
“Нямам нужда от пари, или по-точно, не от пари имам нужда, казва Юношата, нито дори от могъщество; имам нужда само от това, което се добива чрез могъществото и не може да се добие без него: спокойното и самотно съзнание за силата…”