Но лиричният пламък на Достоевски му пречеше във военните занимания. Веднъж той беше дежурен при великия княз Михаил Павлович и в рапорта си бе пропуснал да произнесе най-напред формулата: “Ваше имперско височество.”
“Какви негодници ми изпращат!”, възкликнал великият княз.
За Достоевски най-суровият период от годината е времето на военните маневри в Красное село или Петерхоф. Още повече, че е останал без никакви средства. Ако е ужасна жега, няма пари да си купи нещо за разхлада. Ако вали, не може да си плати чаша горещ чай и дрехи за преобличане. Баща му се е оттеглил на село, отдал се е на пиенето и отчаянието до пълно безволие. Не иска да види никого. Не иска да чуе нищо.
“Изпратете ми малко пари колкото е възможно по-скоро, го моли Фьодор, така ще ме спасите от същински ад! Ужасно е да си в нужда!…”
И още:
“Скъпи ми, добри ми татко, не мислете, че когато вашият син ви иска парична помощ, то е за да си угажда… Имам глава на раменете си. Имам ръце. Ако беше само за мен, нямаше да ви моля дори за копейка, щях да свикна с мизерията… Но, скъпи татко, спомнете си, че в този момент “аз служа” в пълния смисъл на тази дума. Волюневолю трябва да се съобразявам с правилата на обществото, в което живея… Понастоящем за живота в лагера са нужни поне четирийсет рубли на ученик. (Пиша ви всичко това, защото сте ми баща.) В тази сума не включвам парите за чая и захарта. При това те са необходими неща. Когато съм подгизнал от дъжда в палатката или се връщам от учение, уморен, премръзнал и нямам чай, мога да се разболея - както ми се случи на маневрите лани. При все това, като си помисля колко сте притеснен, ще мина без чай. Моля ви само за най-потребното: да си купя два чифта обикновени ботуши.”
Бащата на Достоевски има земи, определен доход и доста съкровищни бонове, които е отделил за зестра на дъщерите си. Той не харчи почти нищо в своята дупка на село. И непременно вярва, че исканията на сина му са основателни. Но отговорите на стария скъперник са шедьоври на дребнава лукавост, лицемерно доброжелателство; той се тресе от възмущение и отговаря:
“Приятелю, знай, че е осъдително, дори престъпно да мърмориш против баща си, който ти праща всичко, което му позволяват възможностите. Припомни си какво ви пишех на вас двамата преди три години по повод жътвата на пшеницата, която беше ужасна. Миналата година пак ти съобщих, че добивите са лоши… След всичко това ще се разбунтуваш ли срещу татко си, че ти пращал малко пари? Самият аз вече нямам дреха на гърба си. От четири години не съм си шил костюм, а старият е съвсем протрит. Нямам нито копейка за себе си. Но ще чакам. Пращам ти трийсет и пет книжни рубли, което по курса им в Москва прави четирийсет и три рубли и седемдесет и пет копейки. Харчи ги разумно, защото, повтарям ти, дълго няма да мога да ти пратя други.”
Фьодор е отчаян.
“Жаля те, че си беден, брате, пише той на Михаил на 9 август 1838 година. Но и аз също не съм богат. Ще ми повярваш ли, ако ти кажа, че през целите маневри не съм имал нито копейка в джоба? По пътя се разболях - изстинах (валеше непрекъснато, а нямахме подслон), но също и от глад, защото нямах с какво да си купя глътка топъл чай… Не знам дали някога тъжните ми мисли ще се разсеят…”
И в послепис:
“Имам един проект: да полудея.”
На 31 октомври същата година той пише:
“Тъжно е да се живее без надежда, братко. Гледам пред себе си и бъдещето ме плаши. Потънал съм в ледена, полярна атмосфера, не проблясва слънчев лъч. Отдавна не ме спохожда вдъхновението; дори обратно, често се чувствам като в килията на шильонския затворник след смъртта на братята му…”
В това реторично вайкане се преплитат намеци за последните му четива: “Ласкаеш се, че много си чел. Но не си мисли, че те облажавам. Чел съм поне колкото теб в Санкт Петербург.”
И действително Фьодор е изчел целия Хофман на руски и на немски, почти целия Балзак (“Балзак е велик…”, пише той), Фауст на Гьоте и малките му поеми, също и Виктор Юго с изключение на Ернани и Кромуел. Виктор Юго е “просто ангелски”. Но французите не го оценяват в истинската му величина. Що се отнася до Низар1, който се набърква да критикува автора на Оди и балади, “той лъже, макар че е умен човек”.
Шилер прави изключително впечатление на Достоевски: “Научих Шилер наизуст, лягах и ставах все с Шилер…”
А пък Расин!
“Ти твърдиш, че у Расин няма поезия? Но чел ли си Ифигения? Можеш ли да кажеш, че не е върховно? Ами Федра? Ще бъдеш последният от човеците, ако поддържаш, че това не е най-възвишената природа и най-възвишената поезия. А Корней? Прочете ли Сид? Прочети го, нещастнико, прочети го и падни на колене пред Корней. Ти го оскърбяваш!…”