Да, най-висшата степен на насладата е човек да остане скромен върху куп злато. Сладост да се обезличиш, когато имаш всички права на великолепие, да се правиш на беден, когато касите ти са претъпкани с пари! Такова е интимното и мръсничко удовлетворение на подземния човек. “Само ако имах мощ, мечтае Юношата, тя вече нямаше да ми е нужна; сигурен съм, че сам, по моя собствена воля, навсякъде щях да заемам последното място. Ако бях Ротшилд, щях да се разхождам с протрито пардесю и с чадър в ръка. Какво ще ми е, ако ме блъскат оттукоттам на улицата или пък ако нагазя в калта, за да не ме смачка някоя карета? Съзнанието, че съм Ротшилд ще ми е достатъчно, за да ме радва в такъв момент.”
И още: “Ох! Нека ме обижда и този нахален генерал на станцията, където и двамата чакаме да ни сменят конете; ако знаеше кой съм, щеше да изтича лично да ги впрегне и щеше да ми помогне да се настаня в моя скромен екипаж.”
Когато се насити на своята мощ, Юношата смята да раздаде парите си, защото, казва той, “само съзнанието, че съм държал в ръцете си милиони и съм ги хвърлил в калта ще ме крепи в моята пустиня…”
Ето че както Расколников няма нужда от откраднатите пари, така и Долгоруки няма нужда от спечелените пари. И двамата се борят просто за “спокойно и самотно съзнание за мощ”.
Но това спокойно и самотно съзнание за мощ Расколников търси като горделивец, а Долгоруки като скромен човек. Расколников краде, убива, рискува да бъде изпратен в Сибир, за да купи власт, Долгоруки избира благоразумен и безславен метод: да натрупа пари. “Парите са единственото средство, мисли Юношата, което позволява на най-отявлените нищожества да заемат първите места.” Но как да забогатее? Той наблюдава хората около себе си. Всички се надяват на богатство, на охолство. Всички биха направили какво ли не, за да го спечелят. Трябва ли да се продаде? Анна Андреевна ще се продаде на драго сърце. Трябва ли да подправи някой чек или някоя акция? И Стебелков ще ги подправи. Трябва ли да се устрои шантаж? Ламбер и Тришатов няма да се отдръпнат при такава перспектива. Юношата не е плячка от този вид. Той е скромен. Честността му е продиктувана от страха. Няма да печели парите си с опасни средства; ще ги спестява стотинка по стотинка. Храната му се състои от хляб и вода. След един месец опитът се оказва напълно успешен, макар че стомахът му се поизмъчи от този строг режим. Второто изпитание, което си налага малкият Аркадий, е да се лиши от половината джобни пари. За две години ще спести седемдесет рубли. Тази упоритост на мравка ясно предвещава какво бъдеще си подготвя момчето.
Уви! Човек не е само направлявана воля.
Както Расколников във възкачването си към състоянието на свръхчовек признава неочаквано, че е “гадина като другите”, така и Аркадий се препъва в обикновени земни чувства. Не друга идея, а животът тържествува над голямата идея на Расколников и на Юношата. Те не отстъпват пред неприятелската диалектика, а пред онова, което е смъртно в самите тях, пред себе си.
Първият неуспех на Юношата е срещата му с Риночка. Намерена е подхвърлена пред вратата на Николай Семьонович, у когото живее Аркадий в Москва. Готвят се да изпратят детето в сиропиталището, когато Долгоруки се намесва, плаща на дойка и поема всички разходи по отглеждането. Отиват половината от средствата му. Но Риночка скоро умира.
“Случаят с Риночка ми доказа, че никакъв принцип не би могъл да ме увлече дотам, че да не спра внезапно пред някое важно събитие и да не пожертвам за него изведнъж всичко, което съм направил през годините на усилена работа за идеята.”
Това първо избледняване на идеята е последвано от редица други, не тъй достойни.
“Защо да не се забавлявам и развличам? Животът е дълъг, а идеята винаги ще се запазва, аз не мога да я изоставя, затова пък мога да не се занимавам с нея четвърт час.”
И “идеята” чака.
А Юношата прахосва парите, които е спечелил в града, за нелепи развлечения, облози, хазарт, костюми, екипажи. Впуска се в интриги, свързва се с негодници и е съгласен да пропадне мечтата, от която някога се е опиянявал в самотата на своето “подземие”. Бъдещият Ротшилд се отказва от идеята да стане свръхчовек. Отказът му не е тъй патетичен, както този на Расколников, защото не го е заплатил със същите страдания, но е резултат на сходна нравствена борба.
Редом с това провалено същество Достоевски поставя обемната и внушителна фигура на бащата на Аркадий Долгоруков, Версилов. Версилов е скроен от всички типове, описани от Достоевски. Той е загадъчен характер и за писателя, и за читателя.