Версилов, както повечето персонажи на Достоевски, изживява раздвоение в любовта. Обича Катерина Николаевна от страст, а майката на Юношата от жал. Той е чувствен. “Пророк за жените”. Но любовта му е безнадеждна, защото му е невъзможно да избяга към друга любов, да се забрави в друга любов. Нито сласт, нито жал са истинската любов, макар че и двете участват в това чувство. Любовта е преди всичко себеотдаване; но жал предполага превъзходство на единия над другия, а сласт предполага абсолютен егоизъм. За развратника съчетанието им носи наслада. В сластолюбието той мисли само за себе си. Похотта е пълната изолация, в която може да изпадне едно същество.
В тази изолация човекът се загубва и се раздвоява: “Сърцето ми е пълно със слова, а не мога да ги изрека, възкликва Версилов. Струва ми се, че се разделям на две… да, действително, разделям се на две и от това наистина ме е страх. Сякаш двойникът ви стои до вас. Вие самият сте интелигентен и разсъдлив, а другият иска непременно да извърши някакъв абсурд…”
Произволът води до разруха на личността, до поява на двойник, на демон, на гримасничещия “Голядкин”, който известява лудостта.
Версилов, непостоянният фразьор, се изразходва в речи за ролята на Русия, за общото благоденствие на човечеството, за любовта без Бог: “Изоставените хора ще се сближат веднага по-здраво и по-нежно…, те безгранично ще милеят за земята и за живота и постепенно ще свикнат да виждат в тях своите корени и своя край.”
Той говори, говори, но всъщност не вярва в нищо: “Версилов не се стремеше към никаква определена цел. Вихрушка от противоречиви чувства объркваше разума му.” Това са думи на Юношата. Обаче самият той не успява да стигне “определената цел”. Отказва се от идеята и съчинява своята изповед:
“Някогашният живот свърши, новият едва започва”, пише той.
И неволно си спомняме края на Престъпление и наказание: “Вече върху съсипаните им лица блестеше зората на ново бъдеще, на пълно възкресяване към живот.”
Критиката посрещна добре последната творба на Достоевски.
“Като прочетете този роман, пише един дописник, вие се изправяте пред неизбежно задължение: да размишлявате, да размишлявате, да размишлявате…”
Некрасов прочете книгата за една нощ, разказва Достоевски: “Моята възраст и моето здраве не биха ми го позволили!… И колко сте свеж! Такава свежест на вашата възраст е голяма рядкост, няма такава у други писатели. В последния си роман Толстой повтаря това, което вече съм чел някога от него; само че преди беше по-хубаво!…”
Що се отнася до Тургенев, вечният враг, той доверява на Салтиков: “Хвърлих един поглед в този хаос; Господи, какъв кисел бульон, каква болестна воня, каква излишна драсканица, какво психическо удоволствие да си чешеш засъхналите ранички!”
Това не попречи на Тургенев да се обърне към Достоевски две години по-късно с думите: “Господин Емил Дюран беше натоварен от La Revue des Deux Mondes да напише монографии за най-видните руски писатели… Вие, разбира се, сте начело на вашите събратя…”
През тези години Фьодор Михайлович живя в Старая Руса с жена си и децата си. Той се откъсваше само за да се срещне с издателите си в Санкт Петербург и Москва, или за да се лекува от катар на гърлото в Емс.
Чувства се щастлив. Той говори с истински възторг за дъщеря си и сина си: “Те се разположиха в салона, натрупаха столовете и играят… Децата ядоха телешко, бисквити, пиха мляко и отидоха на разходка. След това тръгнаха да ринат сняг.”
И още: “Сънувах, че Федя се е качил на стол, падна и се удари лошо. За Бога, не го оставяй да се катери по столовете и кажи на няня да е по-внимателна!”
Достоевски обича жена си, както през първите дни. Подписва писмата си до нея с: “Твой вечен съпруг”, по заглавието на книгата си. Пише є: “Впрочем, любима моя, в този миг щеше да си ми необходима. Нали ме разбираш? Вярно ли е, че ме сънуваш! Може би не сънуваш мен? Целувам малките ти крачка и всичко. Ужасно силно ги целувам…”
Или: “Аня, мой идол, моя скъпа… не ме забравяй. Вярно е, че си мой идол, мой Бог. Обожавам всяка частица от тялото и душата ти и те целувам цялата, цялата, защото си моя, моя!”
Фьодор Михайлович се грижи за роклите на Анна Григориевна с трогателно внимание: “Щях да забравя! Щакеншнайдерови ми казаха, че в Париж сатенът вече не е на мода и малко се носи. Твърдят, че се мачка и се протрива и че е модерен някакъв черен плат и всички му се нахвърлят. Показаха ми един, който много наподобява сатен, но повече прилича на някогашната тафта.”
През 1875 година Достоевски заминава за Санкт Петербург, за да коригира шпалти. Там се среща с Некрасов, който го хвали за последната му книга, с охладнелите към него Страхов и Майков.