“Да, Аня, той е лош семинарист и нищо повече, пише Достоевски за Некрасов. Веднъж вече ме изостави след спирането на Епоха и ме потърси чак след успеха на Престъпление и наказание.”
Пътуването на Достоевски до Емс “по здравословни причини” му е особено мъчително.
“Толкова бих искал да те видя и да те прегърна! Тук се отегчавам до смърт.”
Той редовно пие определените дози минерална вода. Слуша музика в парка. И чете. “Чета Книгата на Йов. Поболявам се от възхищение. Оставям четенето и се разхождам един час из стаята почти разплакан…”
По същото време Русский вестник помества следната информация: “Научаваме, че нашият прочут писател Фьодор Михайлович Достоевски е сериозно болен.” Анна Григориевна обезумява от тревога и телеграфира в Емс. Достоевски веднага я успокоява: “Ох! Нещастие е да си прочут мъж”, є признава той. Избързва със завръщането си в Старая Руса. Радостно му е в това малко градче с минерални извори, дървени къщи, голяма градина и казино за почиващите. Той участва в игрите на децата. Прави дълги разходки по брега на реката. Обгражда с непохватни грижи Анна Григориевна, която отново е бременна.
Един месец по-късно, на 10 август 1875 година, тя ражда момченце, което ще се нарича Алексей.
“Изглеждаше силен, здрав, но имаше необикновено, овално, почти ъгловато чело”, пише сестра му Люба.
След раждането на Алексей семейство Достоевски решава да замине от Старая Руса за Санкт Петербург, защото Фьодор Михайлович, след като завършва Юноша, подхваща пак идеята си за Дневник на писателя.
В началото на октомври той подготвя първия брой на периодичното издание, което възнамерява да прави сам. На 22 декември иска разрешение от Главна дирекция на печата да публикува “месечен орган…, в който да помествам всичките си впечатления като руски писател, пише той, от това, което виждам, чувам, чета…” Разрешението му е дадено, “при условие че статиите няма да се публикуват, преди да са минали през цензурата”.
Първият брой излиза през януари 1876 година. С него започва нов етап от живота на Достоевски.
II
ДНЕВНИК НА ПИСАТЕЛЯ
Статиите в Дневник на писателя са точно продължение на статиите, които Достоевски публикува в списание Гражданин на княз Мешчерски. По израза му изданието представлява “интимен дневник в пълния смисъл на думата, подробни записки за всичко, което лично най-много ме е заинтересувало”.
Но Фьодор Михайлович се затруднява да избере тона на изданието си. “Повярвайте ми, пише той, че след третия брой още не съм намерил формата на Дневника и не знам дали някога ще я намеря… Например имам десетпетнайсет теми (поне), когато сядам да пиша. Обаче неволно отхвърлям най-предпочитаните. Биха заели много място и биха изисквали много усилия от моя страна… и по този начин аз не пиша това, което ми харесва. От друга страна, много наивно си въобразявах, че ще бъде истински дневник. Но истински дневник е невъзможен; може да се пише само подправен дневник, за публиката…”
Подправеният дневник, дневникът за публиката все пак съдържа същността на достоевската мисъл.
Фьодор Михайлович разглежда в своя Дневник идеологията на “териториалниците”. Той атакува привържениците на Запада, че искат да превърнат Русия във филиал на европейските страни. Атакува славянофилите, че са като хипнотизирани от картината на предпетровска Русия, украсена с всички лъжи на легендата.
Не може ли да има за Русия напредък, който да не е “европейски”? Няма ли за нея друг избор освен абсурдния между сервилността към Запада и сервилността към собственото є минало? Няма ли да се намери за нея друг, собствен път, по който и днес да може да върви?
Да, този път є сочи народът, народът ще спаси Русия, защото мужиците са запазали непокътната своята простота, своето невежество, своята вяра в Христовата истина. Те са защитени от европейската зараза благодарение на изостаналостта си.
“Твърди се, пише Достоевски, че руският народ не познава Евангелието, не познава дори божиите заповеди, които са в основата на нашата вяра. Да, наистина, така е, но той познава Христос и го носи в сърцето си през вечността.”
Не е нужно да се учи, за да се вярва. Вярата не е плод на разсъждение, а на “физическо” предразположение. Тя няма нищо общо с работата на ума. Тя идва от сърцето. Тя идва от тялото, би могло да се каже. У русина има стремеж към страданието, което го приближава до Христа, което му дарява Христос. “Руският народ вкусва някаква сладост в страданието”, пише Достоевски. И още: “Вярвам, че най-дълбоко вкоренената у русина духовна потребност е потребността от неизчерпаемо, ежеминутно страдание, навсякъде и във всичко.”