Русинът е винаги недоволен от себе си. Той се ненавижда, той се презира. У него няма нито следа от това “наивно удовлетворение, което прави лицата лъчезарни”. И тъй като той се отказва от нравствения комфорт, тъй като е неспокоен, уязвим, загубен в центъра на вселената, Бог обича руския човек, руския мужик. И дори пиянството, кражбите, цинизмът, нищетата, безчестието, лъжата на руския човек не са страшни. Те идват от неговото предразположение към крайностите, което е основен негов белег. Те са като гърчовете на ранено животно. Те са белезите на неговото призвание. “Той ще се спаси, пише Достоевски, и ние заедно с него, защото още веднъж светлината ще дойде от низините.”
Тази формула, която революционерите са откъснали в полет, се противопоставя тъкмо на революцията. Истинската стойност на руския народ е в православието и царизма. Достоевски не вижда друго равновесие за нацията. Царят е еманация на народа, средоточието, сбор на всички народни въжделения. Православието толкова дълбоко е пропито в народния дух, че Христос се е превърнал в национален бог. “Който не познава православието, никога няма да познае нашия народ.”
Руският Христос на Шатов се появява в Дневника, след като бе описан в Бесове: “Вярвам в Русия… Вярвам в нейното православие.” Не може да се вярва в едното, без да се вярва в другото.
Впрочем месианската роля на народа не е затворена в границите на Русия. Руският народ ще спаси не само Русия, а и целия свят. Защо? Защото единствено руският народ притежава тази дарба - мировото състрадание, което е необходимо при всяко месианско начинание. “Руският дух, геният на руския народ е може би най-годният от всички да приюти в себе си идеята за световно единство и братство.” Французите, германците, англичаните не са способни да се отъждествят със съседна нация. Но русите имат жилава душа, която им позволява да постигнат “почти пълно превъплъщение в гения на другите народи”. “На истинския русин Европа, като притежание на голямото арийско племе, му е толкова скъпа, колкото и самата Русия.” Истинският русин не се стреми към етническо щастие в рамките на родната земя. Той дири щастието на цялото човечество. “Предопределението на русина безспорно е паневропейско, всесветско.” Близък е часът, когато селянинът Марей ще влезе с тежест в световната история.
Русия се организира, изправена пред инертна, лишена от Бог, духовно убита от прогреса Европа. Премахнаха крепостничеството, към углавните съдилища има съдебни заседатели. Тези две мерки са доказателство за уважението към народната съвест. Феминисткото движение се разгръща и това също е знак за обновление. “Една от големите наши надежди, един от залозите за нашето възкресение е руската жена… исканията є са ясни, искрени и безстрашни.”
Войната на Изтока засилва до крайност патриотичния възторг на Достоевски: “Да, и Златният рог, и Константинопол ще бъдат наши.” В своето въодушевление той стига дотам, че благославя кръвопролитията. “Войната освежава въздуха, който дишаме и който ни задушаваше нас, болните от духовно разложение и застой.” И по-нататък: “Какво по-свято и по-чисто от войната, която Русия започва днес?…” “Попитайте народа, попитайте войниците защо се вдигат, защо тръгват и какво очакват от сегашната война. Всички ще ви отговорят като един, че ще служат на Христа и ще освободят поробените си братя.”
Всъщност Достоевски вижда във войната отговор на идеята си за месианската роля на руския народ. Руският народ ще воюва срещу враговете на Христа. А тези, които му се съпротивяват, не знаят, че той им носи радостта на истината.
Ами сляпата кланица на битките? Достоевски не иска и да знае за тях. Забрави ли мисълта, която записа по повод войната от 1870 година: “Не, изграденото със сабя няма да просъществува?” Подобно на Расколников би могъл да отговори, че не убива “човешки същества”, а “принципи”. За него великата идея за всемирен съюз в името на Христа оправдава средствата, които се използват за създаването му.
Но кръвопролитието в името на християнството е страшен софизъм. Христос проля своята кръв, за да ни спаси. Но имаме ли право ние да проливаме кръвта на други, за да спасим Христа? “Проклета да е цивилизацията, ако трябва да се убиват хора, за да се запази”, пише още Достоевски. Какво да кажем за християнството, ако трябва толкова много да се убива, за да се установи то на земята? Отговорът на Достоевски е уклончив: “Може би е възмутително, ако се разсъждава абстрактно, но на практика е така.” Той е твърде обсебен от представата си за бъдещето на Русия, за да се спира на метафизични спорове: “Дано ехото на вашата победа отекне над цяла Азия, чак до Индия! Дано там у милионите човешки същества се внедри вярата в непобедимостта на Белия Цар!”