Това за Азия! А Европа? Ами Европа също ще бъде спасена.
“Европа е подкопана и може би утре ще рухне, без да остави следи през вековете…”
Германия е “мъртва нация и без бъдеще”… “Французите сами се погубват”… Евреите са “вонящи горделивци”… Англичаните са “бакалите на рационализма”…
Цяла Европа е само гробище, където почиват “скъпи покойници”. Руският Христос ще възкреси легиони Лазаровци. Но Европа мрази Русия: “Европа е готова да залее с вряла вода всички славяни като гнездо на дървеници в дървеното легло на старица.” Затова ще трябва да се употреби сила и да се наложи на Европа ново щастие.
Но католицизмът не постигна ли вече единство в името на Христа? Не. Католицизмът загуби Христос. Римското папство обяви най-напред необходимостта от светска власт над страните и народите. Това нерелигиозно, а държавническо отношение доведе до “установяването на римска монархия начело с папата”. Православният идеал, напротив, предполага религиозен съюз на цялото човечество в името на Христа, а “след това политически и социален съюз, който нормално произтича от духовния съюз”. Накратко, при католическата църква двата етапа са в обратен ред. Засега това неодобрение е достатъчно, за да подхрани строгата присъда на Достоевски.
Той не забелязва, че, прокламирайки възшествието на руския Христос, се отклонява повече от християнската идеология от самите католици, които осъжда. Не разбира, че ограничава ролята на Христос, като я свежда до етнически рамки. Ето че поема върху себе си “лудостта” на Шатов. Ето че използва благовидните аргументи на своя герой.
Наистина за Христос цялото човечество, с изключение на руския народ, е забравило божието слово. И дълг на руския народ е да го припомни. За най-голяма слава на Господа светът ще принадлежи духовно само на Русия. И това ще бъде третото царство, царството на хармонията в тоталния панславизъм.
Така у Достоевски политика и религия се смесват и допълват. Неговото въодушевление му пречи да разграничи двете страни на проблема. Нахвърля се на Европа, на новия Вавилон, на науката, на демокрациите, на пацифизма… Той е в транс. Вижда. Предвижда. И красноречието му надделява над собствената му мисъл.
Всъщност Бесове е пророческа книга. Дневник на писателя е изпреварващата тъкан, която малцина схванаха.
Дневник на писателя не е само политически, социален и религиозен манифест, той съдържа много статии, в които Достоевски нахвърля своите впечатления от някой криминален процес или от посещение в сиропиталището, или от стихове на Некрасов.
Той разказва детските си спомени. Говори за писатели, които някога е познавал и които си отиват един подир друг, оставяйки го сам: смъртта почти го помирява с Белински, с Некрасов…
Случва му се също да публикува зловещи хрумвания като в Бабок, който представлява диалог между мъртви в едно гробище, или възхитителни очерци като Сънят на един смешен човек и Кротката.
Смешният човек сънува как на мистериозна планета лети и му се струва, че това е раят. Природата е предразполагаща. Хората са добри, радостни, простодушни и съвършено мъдри. Пришълецът се заема да ги поквари. Научава ги на тъга, на позор, на престъпление, на наука. Раят се превръща в ад. И когато смешният човек се опитва да върне предишното блаженство на “децата на слънцето”, те “се задоволяват да му се надсмеят” и го вземат за “луд мистик”.
Кротката е монолог на лихвар, човек мълчалив и зъл, който се оженва за шестнайсетгодишно момиче и се държи с него надменно, за да му докаже нравственото си превъзходство. Една нощ младата съпруга, извън себе си от обида, се промъква до леглото на мъжа си с револвер в ръка. Той я забелязва, но се преструва, че спи дълбоко. Жената опира оръжието в слепоочието му. Мъжът не помръдва. Чака. Усеща, че страшна борба бушува в душата на жената, която първом е искала да го убие.
“Но, питате вие още, защо не съм є попречил да извърши това страшно престъпление?… Самият аз бях загубен, тогава кого бих могъл да спася?”
Накрая отваря очи. Нея вече я няма. Сега, мисли си той, жена ми вече знае, че не съм страхливец и непременно ще се върне при мен. Но нея са я напуснали силите, мислите. “Смятах, че ще си останем все така”, въздъхва тя, винаги разделени, винаги чужди един на друг. Когато съпругът є признава най-сетне колко силно я обича, Кротката тихо се измъква, защото вече не може да му отговори със същото чувство. Отчаяна, отвратена, тя се хвърля през прозореца с икона в ръце. “Фаталност! О, Природа!, заключава Достоевски, човек е сам на земята. Ето го нещастието! Има ли тук един единствен жив човек?, се провиква героят от руските легенди. И аз крещя същото, аз, който не съм герой, и никой не ми отговаря.”